Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

Той стана, заключи вратата и пусна ключа в джоба си. Действие, единствено целящо да направи впечатление на двамата му съучастници. Те видимо се оживиха, тъй като постъпката на техния шеф можеше да изглежда само като обявяване на намеренията му.

Раул има смелостта да се пошегува:

— Господине — каза той, — когато един новобранец постъпи в конен полк, качват го на кон без стремена, докато се научи да язди.

— Това пък какво означава?…

— Следното: заклел съм се да не нося револвер у себе си до деня, в който ще мога да се справям само с помощта на мозъка си. Вие сте предупреден — нямам стремена… или по-скоро, нямам револвер. Трима сте и тримата въоръжени, а аз съм сам. Следователно…

— Следователно стига приказки — заяви Боманян със заплашителен глас. — Факти. Вие ни обвинявате, че сме убили Калиостро.

— Да.

— Имате ли доказателства, за да поддържате това смайващо обвинение?

— Имам.

— Слушам.

— Ето. Преди няколко седмици се разхождах около имението д’Етижу, като се надявах, че щастието ще ми позволи да видя госпожица Кларис. По едно време видях една кола, карана от ваш приятел. Тази кола влезе в имението. Аз също. Една жена, Жозефин Балзамо, бе свалена от колата и отнесена в залата на старата кула, където вие всички се бяхте събрали и разигравахте нещо като съд. Делото й беше гледано по най-безчестен и най-подъл начин. Вие бяхте публичният обвинител, господине, и със своето коварство стигнахте дотам, че искахте да накарате слушателите ви да повярват, че тази жена е била ваша любовница. А пък тези двама господа изпълниха ролята на палачи.

— Доказателство! Доказателство! — изръмжа сърдито Боманян.

— Аз бях там, легнал в отвора на един някогашен прозорец, над самата ви глава, господине.

— Невъзможно! — измънка Боманян, — ако това беше истина, щяхте да опитате да се намесите, за да я спасите.

— Да я спася от какво? — запита Раул, който не искаше в никой случай да им съобщи, че графинята е спасена. — Аз повярвах както останалите ви приятели, че вие я осъждате на заточение в някоя английска лудница. По тази причина си отидох както останалите. Изтичах до Етрета. Наех лодка и излязох в открито море, за да се опитам да предупредя капитана на английската яхта, за която говорихте. Погрешна маневра, която коства живота на нещастницата. Едва по-късно разбрах вашата отвратителна измама и можах да възстановя престъплението в целия му ужас: слизането на двамата ви съучастници по стълбата на кюрето, пробитата лодка и удавянето.

Разговорът протичаше сред видим страх, като тримата мъже приближаваха малко по малко столовете си. Бенето беше придърпал масата като укрепление между себе си и младия мъж. Раул видя ужасеното лице на Годфроа д’Етижу и гримасата, която изкривяваше устните му.

Боманян направи знак и баронът насочи револвера си към Раул, за да пръсне черепа му.

В този момент Боманян реши да се подиграе с жертвата си и да изтъкне своето превъзходство за последен път. Той забави заповедта си и прошушна със злокобен вид:

— Ще ви повторя, господине, че нямате право да се намесвате в една работа, която не ви интересува. Но няма да лъжа и да отричам онова, което се случи. Само че… не мога да разбера как, след като знаете подобна тайна, се осмелявате да стоите тук при нас и да ни провокирате? Та това е лудост!

— Защо смятате така, господине? — простодушно запита Раул.

— Защото животът ви е в ръцете ни! Раул повдигна рамене.

— Моят живот е вън от всяка опасност.

— При все това ние сме трима и никак не сме съгласни с вас по един въпрос, който заплашва сигурността ни.

— Повтарям — усмихна се Раул. — Не се излагам на опасност между вас тримата повече, отколкото ако бяхте мои защитници.

— Абсолютно сигурен ли сте в това?

— Да, щом не ме убихте след всичко онова, което ви казах досега.

— А ако се решим да го направим?

— След един час ще ви арестуват и тримата.

— Хайде де!

— Както имам честта да ви го кажа. Часът е четири и пет минути. Един от моите приятели се разхожда пред Префектурата на полицията. Ако до четири часа и четиридесет и пет минути не отида при него, той ще предупреди шефа на полицията.

— Шеги! Празни приказки! — извика Боманян, който започваше да си възвръща надеждата. — Аз го познавам. След като вашият приятел произнесе името ми, ще му се изсмеят в лицето.

— Ще го изслушат.

— Дотогава… — прошепна Боманян и се обърна към Годфроа д’Етижу.

Заповедта за смърт щеше да бъде дадена. Пред опасността Раул изпита неописуема сладост. Още няколко секунди и жестът, чието изпълнение беше забавил, щеше да бъде направен.