Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

— Двама плюс един прави трима.

— Не отивай там, моля те.

— Какво? Мислиш ли, че ще ме изядат?

— Боманян е способен на всичко.

— Тогава той е човекоядец?

— Ох, не се смей, Раул! Моля те, скъпи!

— Охо, ти се разплака. Стига Жозин. Ще отида!

Той почувства, че е искрена и че със завръщането на женската си нежност, забравяше тяхното разногласие и се тревожеше за него.

— Не отивай там, Раул — повтори тя. — Познавам жилището му. Тримата бандити ще се хвърлят върху теб и никой не би могъл да ти помогне. Моля те, скъпи, моля те!

— Толкова по-добре, защото никой не би могъл да помогне и на тях. Стига, Жозин!

— Раул, Раул, ти се шегуваш. Той я притисна към себе си.

— Слушай, мила, аз идвам като неочаквания последен в една колосална афера и ме обграждат две могъщи организации — твоята и тази на Боманян — като и двете, естествено, отказват да ме приемат, мен, последния мошеник на сцената… Така че ако не употребя извънредни средства, рискувам да остана Жан Глупака, такъв, какъвто бях и преди. Остави ме да се заема с нашия неприятел Боманян по същия начин, по който се заех с моята приятелка Жозефин Балзамо. Аз не започнах много лошо и ти няма да отречеш, че кордите под лъка ми са здрави.

С последните си думи той отново я нарани. Тя освободи ръцете си от неговите и си тръгнаха мълчаливо един зад друг. На вратата се обърна и го изгледа. Признаваше в себе си, че вече се страхува от своя любовник. Как бързо, само за един час, той се беше променил прел очите й. Къде остана нежният и внимателен Раул, с вечната си усмивка и безгрижен характер?

А в същото време Раул се питате дали неговият по-неумолим неприятел не беше тази жена с чаровно лице, която обичаше толкова горещо и от която беше толкова горещо обичан? Поне засега!

— Тук ли е господин Боманян? — Резето на шпионката на входната врата беше дръпнато и отвътре надзърташе, залепено за решетката, лицето на един стар слуга.

— Тук е. Но господинът не приема.

— Съобщете му, че идвам от страна на госпожица Бриджит Руселен.

Резето се спусна. Жилището на Боманян се намираше на приземния етаж на къщата и заедно с първия образуваше едно цяло. Нямате портиер. Нито звънец. Само железен чук, който се удряше в желязна врата. Тя беше снабдена със затворническо гише.

Раул почака повече от пет минути. Посещението на млад мъж, когато се предвиждате това на млада жена, би трябвало да заинтересува трите особи.

— Господинът е помолен да даде визитната си картичка — се върна да каже слугата.

Раул даде картичката си.

Ново очакване. После се чу шум на изтегляно мандало и на откачвана верига. След отварянето на вратата Раул беше преведен през широк и с добре излъскан под вестибюл, който приличаше на приемна в манастир. Стените му бяха просмукани от влага.

Минаха през няколко врати. Последната беше двойна и облицована с кожа.

Старият прислужник покани младия мъж и веднага затвори след него вратата. Раул се намери срещу своите трима неприятели, защото можеше ли да нарече по друг начин тези трима мъже, от които двама дебнеха влизането му прави, заели стойка на боксьори, готови незабавно да се хвърлят в атака?

— Това е той! Това наистина е той! Боже, колко си справедлив! — извика Годфроа д’Етижу, посинял от ярост. — Боманян, това е той, нашият човек от Гюйор, този, който открадна поставката на канделабъра. Ах! И той има нахалството! Какво идвате да направите днес? Ако е за ръката на дъщеря ми…

Раул отговори, смеейки се:

— За Бога, господине, само за това ли мислите? Изпитвам към госпожица Кларис същите дълбоки чувства и пазя в дъното на душата си същата почтителна надежда. Днес ще говорим само за деня в Гюйор, целта на визитата ми не е брачна.

— Тогава каква е вашата цел?… — измънка баронът.

— Когато бяхме в Гюйор, ви затворих в една изба. Днес… Трябваше да се намеси Боманян, иначе Годфроа д’Етижу би се нахвърлил върху натрапника.

— Оставете засега, Годфроа. Седнете и нека господинът благоволи да ни каже причината за своето посещение.

Самият той седна зад бюрото си. Раул също се намести.

Преди да започне да говори, той изучава известно време събеседниците си. Лицата им му изглеждаха доста променени от времето на съвещанието в д’Етижу. Всъщност баронът беше остарял. Страните му бяха хлътнали и в изражението на очите му имаше в някои моменти нещо хазартно, което учуди младия мъж. Някаква идея фикс, някакво угризение на съвестта по всяка вероятност причиняваха треската и безпокойството, което Раул сякаш откриваше и върху изтерзаното лице на Боманян.