Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

— Не го пипай! — заповяда тя.

Леонар се спря с протегнати юмруци към лицето на Раул, който се смееше:

— Хайде, добре, ето го полицейския агент… дявола, който излиза от кутията…

Вън от себе си, мъжът трепереше:

— Ще се срещнем пак, мой малки господине… Ще се срещнем… мой малки господине… ако ще и след сто години…

— Ти, следователно, също смяташ на векове?… — се присмя Раул. — Също като господарката си…

— Махай се! — парели Калиостро, блъскайки Леонар към вратата. — Махай се!… Докарай колата!

Те бързо си размениха няколко думи на език, който Раул не разбирате. После, когато остана сама с младия мъж, тя се приближи и с нервен глас му каза:

— И сега?

— Сега?

— Да, твоите намерения?

— Но, Жозин, всичко е ясно. Моите намерения спрямо теб винаги са били ангелски.

— Стига шеги. Какво искат да правят? Как смятат да действаш занапред?

Изведнъж станал сериозен, той й отговори:

— Ще действам различно от теб, Жозин. Ти никога не си се доверявала. Ще бъда това, което ти никога не си била — лоялен приятел, който би се изчервил, ако ти нанесе вреда.

— Това ще рече?

— Това ще рече, че ще поставя на Бриджит Руселен няколко необходими въпроса и ще ги поставя по начин, който ти ще чуеш. Това задоволява ли те?

— Да — каза тя все още разгневена.

— Тогава остани тук… Няма да продължи дълго. Времето не ще ни чака.

— Да, времето хвърчи.

— Разбираш ме, Жозин. Не мърдай от мястото си.

Раул незабавно отвори двете крила на вратата и ги остави открехнати така, че и най-тихо произнесената дума да може да проникне през тях, и се отправи към леглото, в което Бриджит Руселен си почиваше, охранявана от Валантен.

Младата актриса му се усмихна. Въпреки големия си ужас и макар и да не знаеше нищо от това, което се беше случило, след като видя своя спасител, тя доби чувство за сигурност и се успокои.

— Няма да ви изморявам — каза той. — Минута или две само. В състояние ли сте да отговаряте?

— Ох! Разбира се.

— Хубаво! Ето, вие станахте жертва на един луд, когото полицията наблюдавате от известно време и щете скоро да го затвори. Следователно за вас няма опасност. Но бих искал да изясня едно нещо.

— Питайте.

— Какво представлява тази лента или кордела, както щете я наречете, със скъпоценни камъни? От кого я имате?

Той почувства, че тя се колебае. Обаче призна:

— Това са камъните… които намерих в едно старо сандъче.

— В старо дървено сандъче, нали?

— Да, цялото напукано и което не беше даже затворено. То беше скрито под сламения покрив на хамбара на малката къща, в която моята майка живееше в провинцията.

— Къде?

— В Лийбон между Руан и Хавър.

— Зная го. Откъде произхожда това сандъче?…

— Не ми е известно. Не питах за него майка си.

— Вие намерихте скъпоценните камъни така, както са сега?

— Не, те бяха монтирани като на пръстени върху големи сребърни халки.

— И тези халки?

— Вчера бяха още в кутията ми за гримиране в театъра.

— Следователно те не са вече у вас?

— Не, дадох ги на един господин, който дойде в гримьорната ми, за да ме поздрави. Той ги видя случайно.

— Сам ли беше?

— С двама други господа. Бил колекционер. Аз обещах да му занеса седемте камъка днес в три часа, за да реконструира пръстените. Ще плати доста добра цена.

— Халките имат ли надписи от вътрешната си страна?

— Да… думи с някогашни букви, на които не съм обръщала внимание.

Раул размисли и приключи разпита с малко по-остър тон:

— Съветвам ви да пазите в най-голяма тайна тези събития. Ако ли не, историята би могла ла има неприятни последици не за вас, а за ватата майка. Доста учудващо е, че тя укрива у себе си пръстени очевидно без стойност, но от голям исторически интерес.

Бриджит Руселен се изплати:

— Готова съм да ги предам.

— Излишно. Запазете камъните. Ще изискам от ваше име връщането на халките. Къде живее този господин?

— Улица Вожирар.

— Неговото име?

— Боманян.

— Добре. Последен съвет, госпожице. Напуснете тази къща. Много е изолирана. За известно време, да кажем около месец, идете да живеете в хотел с прислужницата си. Там никого не приемайте. Съгласна ли сте?

— Да, господине.

Навън Жозефин Балзамо улови Раул за ръцете. Изглеждаше силно развълнувана и твърде далеч от мисли за отмъщение и ненавист. Накрая тя му каза:

— Разбрах, нали? Ти отиват при него?

— Да, при Боманян.

— Това е лудост.

— Защо? Това е необходимост.

— При Боманян? В един часа следобед, когато знаеш, че е вкъщи с другите двама?