Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

— Да, да — глухо поде Раул, — границите на Ко… лиманът на старата река, на брега на която са процъфтявали кралете на Франция и монасите… Точно там, където са скрити икономиите на десет века религия… Съкровището е там и аз, естествено, ще го намеря.

После се обърна към Жозин:

— Ти също си търсила, нали?

— Да, но без точни сведения…

— И една друга жена, която е приличала на теб, също го е търсила — каза той, гледайки я изпитателно, — тази, която е убила двамата приятели на Боманян.

— Да — отговори тя, — маркиза Дьо Белмонт, която е, предполагам, потомка на Калиостро.

— И ти не си открила нищо?

— Нищо. Поне до деня, в който срещнах Боманян.

— Който искаше да отмъсти за смъртта на своите приятели?

— Да — каза тя.

— Боманян с лекота ли ти довери това, което сега знаеш?

— Да.

— Самият той?

— Самият той.

— Това ще рече, че ти си отгатнала, че той преследва същата цел като теб и си използвала любовта, която си му вдъхнала, за да го доведеш до признания.

— Да — откровено каза тя.

— Играла си голяма игра.

— Играех с живота си. Накрая поиска да се освободи от любовта си, като ме убие. Ти си свидетел на случилото се в имението д’Етижу. Аз не отговорих на неговата любов. Той реши да си отмъсти, защото се страхуваше също да не го издам за разкритията, които ми беше направил. За Боманян бях станала неприятел, който можеше да достигне до целта преди него. Бях осъдена от деня, в който осъзна грешката си.

— Въпросът е дали неговите разкрития се свеждат до няколко исторически сведения, всичките доста смътни?

— Така е. Но само засега.

— И едната поставка от канделабъра, която извадих от пиластъра, беше първият елемент от истината?

— Вярно е.

— Поне го предполагах. След вашия разрив нищо не доказва, че не е напреднал с няколко крачки.

— С няколко крачки?

— Да, най-малко с една. Вчера вечерта Боманян дойде в театъра. Защо? Само за това, че Бриджит Руселен носеше на челото си кордела със седем камъка? Какво означава за него корделата? Какво е искал да узнае? Защо е наредил да се наблюдава къщата на Бриджит?

— Допускаме, че е така. Но ние не можем да узнаем нищо.

— Напротив. Ние можем да го узнаем, Жозин.

— Как? От кого?

— От Бриджит Руселен. Тя потрепера.

— Бриджит Руселен…

— Разбира се — спокойно каза той, — достатъчно е да я разпитаме.

— Да разпитаме тази жена?

— Говоря за нея и за никоя друга.

— Но тогава… тогава тя е жива?

— Да, по дяволите! — изруга Раул.

Той скочи отново и се завъртя на пети два или три пъти. Малки завъртания, при които направи бегла схема на танците кан-кан и жига.

— Моля те, графиньо Дьо Калиостро, не ми хвърляй подобни яростни погледи. Ако не бях провокирал в теб това доста силно нервно сътресение, за да отслабя съпротивата ти, нямаше да ми кажеш нито дума за авантюрата. Откъде щяхме да започнем тогава? За какво щяхме да се заловим? Някой прекрасен ден преподобният Боманян щеше да гушне милиардчето, а прекрасната графиня щеше да остане неутешимо да си хапе пръстите.

Хайде, искам една хубава усмивка вместо тези пълни с омраза очи.

Тя прошепна:

— Ти си позволи дързостта!… Ти се осмели!… Всичките заплахи, пелият шантаж, за да ме принудиш да говоря. Това ли беше комедията? Колко слабо съм те познавала досега! Знай, Раул, че няма никога да те извиня.

— Разбира се, разбира се — каза той със закачлив тон, — че ще ме извиниш. Просто едно малко нараняване, причинено от любов. В него нищо друго не се вижда освен нашата истинска любов, нали моя скъпа? Между хора, които се обичат като нас, обиди не би трябвало да има. Елин ден единият ще си покаже ноктите, на следващия ден другият… до момента на пълно съгласие и съвършена хармония по всички въпроси.

— Освен ако не се дочака този момент и се скъса по-рано — каза тя през зъби.

— Да се скъса? Какво говориш? Но аз те облекчих от някои тайни, за което трябва да ми благодариш, скъпа. Да се скъса?…

Жозин придоби толкова разсеян вид, че изведнъж Раул избухна в луд смях и прекъсна нейните обяснения. Той подскачаше от крак на крак и викате:

— Господи! Колко е сметно! Госпожата е ядосана!… Хайде, какво? Друг начин да си играеш на малки разходки?… Кихна ли? Нищо, горчицата ти залютя на носа… Ах! Моята добра Жозин! Как ме караш да се смея!

Тя не го слушаше повече. Без да се занимава с него, повдигна кърпата, която покривате лицето на Леонар, и преряза връзките.

Леонар като побесняло животно подскочи към Раул.