Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

Кардинал Дьо Боншоз слушал, без да го прекъсва. Но не е могъл да се сдържи и да не каже на рицаря Дез Об, че историята не е много правдоподобна. В отговор рицарят Дез Об излязъл и се върнал отново с малко дървено сандъче в ръце.

„Ето сандъчето, за което свещеникът ми беше говорил и което намерих там. Изглеждаше ми по-разумно да го взема със себе си. Вземете го, монсеньор, и дайте за оценка стотината скъпоценни камъни, които то съдържа. Тогава вие ще повярвате, че моята история е достоверна и достойният свещеник не е грешил, когато е говорел за неизчислимо богатство. Според неговите преценки гранитният стълб съдържа около десет хиляди камъка, красиви като тези тук.“

Настойчивостта на рицаря и доказателствата, които е представил, накарали кардинала, който се е ангажирал, да продължи работата и да съобщи лично на стареца за решението на въпроса.

След това обещание разговорът свършил. Архиепископът твърдо решил да го спазва, но събитията са попречили на неговото изпълнение. Тези събития, Раул, ти знаеш, са били най-напред обявяването на войната между Франция и Прусия и бедствията, които са последвали. Тежките задължения и неговият пост не са му оставяли свободно време. Империята се сгромолясва. Месеците минават.

Когато Руан е заплашен от настъпващите прусаци, кардиналът, желаещ да експедира някои документи с голяма важност в Англия, има идеята да присъедини към пратката сандъчето на рицаря. На 4 декември, един лен преди прусаците да влязат в града, един доверен слуга, бедният Жобер, се намирал в кабриолет, който летял по пътя за Хавър, където той е трябвало да се качи на кораб.

Два дни по-късно кардиналът научава, че трупът на Жобер е бил намерен захвърлен в един овраг в гората на Руврей на десет километра от Руан. Куфарът с документите е бил донесен обратно на кардинала. Кабриолетът, конят и дървеното ковчеже са били изчезнали. Получените официални сведения сочели, че нещастният слуга е бил разпознат от германците. Един техен конен отряд се е подвизавал отвъд Руан, за да ограбва колите на бягащите към Хавър богати буржоа.

Малшансът продължава. В началото на януари следващата година кардиналът приема пратеник на рицаря Дез Об. Старецът не е можал да преживее поражението на страната си. Преди да умре, той бил надраскал почти неразбираемо следните две фрази:

„Думата на формулата, която посочва мястото, е гравирана на дъното на ковчежето… Аз скрих медния канделабър в моята градина.“

По такъв начин нишката, водеща към разгадаването на тайната, се прекъсваше. Сандъчето беше откраднато, нямаше нито едно доказателство, което да потвърди, че разказът на рицаря Дез Об съдържа и най-малката частица истина. Никой не бе виждал скъпоценните камъни. Бяха ли те истински? Нещо повече: съществуваха ли те освен във въображението на рицаря? Сандъчето не беше ли просто кутия за няколко театрални бижута и цветни камъчета?

Малко по малко съмнението нахлуваше в съзнанието на кардинала, съмнение доста упорито, за да се реши да продължава да пази мълчание. Той започна да счита разказа на рицаря Дез Об за старческо бълнуване. Би било опасно да се разпространяват подобни смешни неща. Следователно да се мълчи. Но…

— Но… — повтори Раул д’Андрези, необикновено развълнуван от тези сметни неща.

— Но преди да вземе окончателно решение — отговори Жозефин Балзамо, — кардиналът написва няколко страници за разговора си в замъка Гюйор и за последвалите инциденти, страници, които забравя да изгори или изгубва и които, няколко години след неговата смърт, са намерени в една от книгите му по теология при продаването на търг на библиотеката му.

— От кого са намерени?

— От Боманян.

Жозефин Балзамо беше разказала тази история, държейки наведена главата си и с монотонен глас, като че ли разказва урок. Повдигайки очи, тя остана поразена от изражението на Раул.

— Какво ти е? — попита тя.

— Твоята история ме шашна. Мисля, Жозин, ама мисли и ти, че признанията на трима старчоци, които са си предавали факела през годините, навъртат повече от един век. Остава само на изходната точка да прикачим някаква легенда от Средните векове. Като казвам легенда, разбирай някаква страхотна тайна. Веригата не е скъсана. Всички халки са на мястото си. Последната халка от тази верига е Боманян, който се появява на сцената. Какво е направил Боманян? Трябва ли да го обявим достоен за отредената му роля, или да го лишим от нея? Трябва ли да се сдружим с него, или да му изскубнем от ръцете факела?