Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

— Още една дума — каза той.

— Говорете — изръмжа Боманян, — но при условие, че тази дума ще бъде едно доказателство против нас. Не искам да слушам повече обвинения. Какво ще мисли правосъдието, си е моя работа. Но аз искам едно доказателство, което да ми покаже, че не си губя времето, като споря с вас. Непосредствено доказателство, ако ли не…

Той отново беше станал. Раул се повдигна пред него и очи в очи, упорит, властен, произнесе отчетливо:

— Доказателство… ако ли не — смърт, нали?

— Да.

— Ето отговора ми. Седемте халки веднага, иначе…

— Иначе?

— Моят приятел ще връчи на полицията писмото, което бяхте написали до барон д’Етижу, за да му посочите средството, с което да хване Жозефин Балзамо и да го заставите да я убие.

Боманян се престори на изненадан.

— Какво? Писмо? Съвети за убийство?

— Да — потвърди Раул, — едно прикрито писмо, от което е достатъчно да се махнат излишните фрази.

Боманян избухна в смях.

— Ах! Да, зная… спомням си… една чернова…

— Една чернова, но тя е неопровержимото доказателство против вас, което искате.

— Действително… действително… признавам го — каза Боманян, продължавайки да бъде ироничен. — Само че аз не съм ученик и вземам нужните предохранителни мерки. Това писмо ми беше върнато от барон д’Етижу още в началото на нашето съвещание.

— Беше ви върнато копието, но аз запазих оригинала, който намерих в една цепнатина на бюрото със спускаща се ролетка, с което си служи баронът. Това е оригиналът, който моят приятел ще връчи на полицията.

Образуваният около Раул кръг се разтвори. Яростните преди лица на двамата братовчеди сега не изразяваха друго освен тревога. Раул си даде сметка, че е приключил двубоят, без да е имало в действителност някаква битка. Схватката беше много добре проведена, той имаше толкова ловки похвати, че с тях доведе Боманян до трагично състояние, до положение да не може повече да разсъждава правилно и да различава слабите страни на противника.

Анонса за писмото Раул беше обявил така, като че ли притежаваше оригинала. Но на какво се облягате, за да го обяви? На нищо. По начина, по който Боманян изискваше неопровержимо и явно доказателство, прели да отстъпи, Раул почувства, че той не е уверен, че се огъва, и затова хвърли този блъф, благодарение на който успя.

Действително, Боманян скочи внезапно, без колебание и извъртане. Той отвори чекмеджето, взе седемте халки и каза просто:

— Кое ми гарантира, господине, че няма по-късно да си послужите с писмото против нас?

— Имате думата ми, господине, и впрочем обстоятелствата между нас няма да се стичат никога по един и същи начин. Следващия път вие бихте могли да вземете преднина.

— Не се съмнявам в това, господине — каза Боманян, едва сдържайки гнева си.

Раул грабна с трескава ръка халките. Всяка една от тях действително имаше от вътрешната си страна едно име. Върху къс хартия той бързо записа седемте имена на абатствата:

Фекамп,

Сен Вандрий,

Жумиеж,

Валмон,

Крюше льо Валас, Монаилие,

Сен Жорж дьо Бошераил.

Боманян беше позвънил, но спря слугата в коридора и каза, приближавайки се до Раул:

— За всеки случай, едно предложение… Вие познавате нашите стремежи. Знаете точно докъде сме стигнали и знаете, че целта не е далеч.

— Това е моето мнение — отговори Раул.

— Хубаво! Бихте ли приели, говоря без заобикалки, да се присъедините към нас?

— При същите условия както вашите приятели?

— Не, при същите условия, при които съм поставен аз.

Предложението бе лоялно и Раул бе поласкан от уважението, което му се оказваше. Може би той щеше да приеме, ако не беше Жозефин Балзамо. Но между нея и Боманян не можеше да има никакво съгласие.

— Благодаря ви — каза Раул, — но поради причини, засягащи само мен, ще трябва да откажа.

— Значи неприятел?

— Не, господине — конкурент.

— Неприятел — настоя Боманян, — и като такъв сте изложен на…

— Да бъда третиран като графиня Калиостро — прекъсна го Раул.

— Вие го казахте, господине. Знаете, че величието на нашата цел изисква средствата, които ние понякога сме принудени да приемаме. Ако тези средства един ден се обърнат против вас, вие сам го пожелахте.

— Аз искам така. Боманян извика слугата.

— Изпратете господина.

Раул направи три дълбоки поклона и тръгна по коридора към вратата с шпионката, която го очакваше отворена. Там той каза на стария слуга:

— Една секунда, приятелю. Благоволете да ме почакате. Раул бързо се върна към кабинета, където тримата мъже се съвещаваха. Той застана на прага, с ръка на дръжката на бравата, за ла си осигури отстъплението, и им каза любезно: