Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

Отново беше гладен. Сега само трябвате да протегне ръка, за да достигне храната. Хранете се бавно, за да се наслади повече. Приятно ухаещо вино придружаваше храната. То вливаше сякаш в жилите му своята слънчева енергия. Очите на Раул се изпълваха със светлина. Картината на стената се превърна в рамка на отворен прозорец, през който последователно се виждаха хълмове, ливади и селски камбанарии.

Той се намираше в друга стая, съвсем малка; усети, че тук е живял вече някога. Кога беше това? В коя епоха? Тук бяха дрехите, бельото и книгите му.

Една моряшка стълба се изправяше към потона. Защо да не я изкачи, дали имаше сили за това? Той поиска да изкачи стълбата и стана. Главата му повдигна един люк и се намери на открито. Отляво и отдясно река. Той прошепна: „Мостикът на «Безгрижния»…“ Сена. Реката на двамата любовници.

Направи няколко стъпки.

Жозин го чакаше, седнала в един плетен от ракита стол.

Чувствата на ненавист и възмущение, които изпитваше към нея, се замениха с чувства на любов и силно желание, което го разтърсваше от глава до пети. А действително, беше ли някога изпитал и най-малка омраза или ненавист? Всичко се смеси в огромна нужда да я притисне в обятията си.

Неприятелка? Крадла? Може би престъпница? Не! Само жена, жена преди всичко. И то каква жена! Жена пламенна, чаровна и любяща. Ако имаше рай на земята, той би бил в нейните прегръдки.

Тя беше, както обикновено, облечена много скромно. Лек воал се спускаше пред лицето й, омекотяваше блясъка на нейните коси и й придаваше отбелязаната вече голяма прилика с „Девата“ на Бернардино Луиии. Вратът й беше открит — нежен и топъл. Фините й ръце бяха положени върху коленете. Тя съзерцаваше стръмния наклон на брега. Нищо не можеше да изглежда по-чаровно и по-невинно от нейното лице с неподвижна усмивка, стоплена от дълбоко и тайнствено изражение.

Раул почти я докосвате, когато го забеляза. Тя леко почервеня и наведе очи, след като го погледна бързо под дългите си клепки. Никога една жена не би могла да покаже повече скромност и простодушен страх, никога — по-малко престореност и кокетство. В този момент Раул разбра ясно колко дълбоко я обича.

Те се гледаха мълчаливо. Тя се опасяваше от този пръв контакт между тях. Не се ли гответе да я обиди? Или да си отиде с презрение, което е най-лошото от всичко. Това тя трудно би могла да преживее. Раул треперете като малко момче. Нищо друго не съществуваше за него в настоящата минута освен вечното право на влюбения — желанието за целувка, съединяването на ръцете и на въздишките, лудостта на погледите, които се преплитат, и на устните, които търсят тези на партньора, за да потънат в наслада.

Той падна на колене пред нея.

Мълчанието е откуп на една голяма любов, на което тя е осъдена по време на различни сътресения. Даже когато устните мълвят, шепотът от разменените думи не оживява унилата тишина на самотните мисли. Тогава всеки следва собствения си размисъл, без да желае да проникне в мисълта на другия. Безнадеждното признание, с което Раул беше готов да разкрие още веднъж сърцето си, постепенно затихваше в него.

Жозин също страдаше много. По връхлитащите я моменти на безкрайна умора тя можеше да отсъди, че се намира на ръба на същото признание, което би приближило любовниците повече, отколкото милувките. В един момент изглеждаше, че тя ще заплаче в прегръдките на Раул поради голямата покруса, която идваше след кризата при изоставянето. Но тя се съвзе веднага и мигом той я почувства далеч от себе си така, както никога досега.

„Тя не може да ми се довери — помисли той. — Тя е от тези същества, които живеят отделно от другите в една безкрайна самота. По този начин тя е пленница на илюзията, която не съществува, но иска да види, пленница на тайната, която сама е възприела за себе си и я държи в невидимите си прегръдки. Като дъщеря на Калиостро тя е свикнала на полусенките, на усложненията, на заговорите, на интригите, на подземните машинации. Що за окаян живот, Боже мой! Но хората са такива. Те сами намразват себе си. Разкажете на някого една от тези машинации и тя ще му даде нишката, която би го водила из лабиринтите на живота. Калиостро се страхува и започва да се отдръпва в себе си.“

Като контрамярка той също мълчеше и се пазеше да не направи намек за приключението, в което се бяха заангажирали, или за проблема, на който търсеха решение. Беше ли намерила ковчежето? Беше ли научила думите, които отваряха ключалката? Беше ли пъхнала ръката си в легендарния гранитен камък и беше ли загребала милиони скъпоценни камъни?