Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

Мъчителни радости, каквито могат да имат двама любовници, на които съдбата предварително е предопределила раздяла. Мъчителни радости, които съмнението отравя. Единият и другият отгатваха своите потайни намерения и когато устните им бяха слети, всеки от тях знаете, че другият, макар и обичащ го, се ръководи от необичайно за момента усещане — усещането, че не трябва да обича, а да мрази, да вижда в партньора си неумолим съперник.

— Обичам те, обичам те — отначало повтаряше Раул, докато в дъното на душата си търсете средства да отскубне майката на Бриджит Руселен от ноктите на Калиостро.

Те понякога се притискаха един към друг с настървението на двама неприятели, които се сражават. Бруталност витаеше в техните милувки, заплаха — в техните очи, омраза — в техните мисли, безнадежност — в тяхната нежност. Можеше да се каже, че ръководно начало в техните действия бе откриването на слабото място у другия, където нараняването би било най-болезнено.

Една нощ младият човек почувства, че има някой до леглото му, и се събуди. Жозин беше дошла до леглото и го гледаше на светлината на една лампа. Той изтръпна. Нейната усмивка му се стори лота и жестока.

— Какво ти е? — каза той. — Какво искаш?

— Нищо… нишо… — каза тя с разсеян глас и се отдалечи. Но тя веднага се върна към него и му показа една фотография.

— Намерих я в портфейла ти. Невероятно е, че пазиш у себе си и портрет на друга жена. Коя е тя?

Той бе разпознал фотографията на Кларис д’Етижу и отговори колебливо:

— Не зная… някаква случайност…

— Хайде — грубо каза тя, — не лъжи. Това е Кларис д’Етижу. Мислиш ли, че никога не съм я виждала и не зная нищо за връзката ви? Тя ти е била любовница, нали?

— Не, не, никога — бързо отговори той.

— Тя е била твоя любовница — повтори тя, — убедена съм в това. Кларис те обича и вие още не сте скъсали връзката си.

Той повдигна рамене и се опита да защити младото момиче, но тя рязко го прекъсна.

— Хайде де, разказваш ми глупости, мили мой. Но стига по този въпрос. Ти си предупреден, така е по-добре. Нищо не ме кара да я търся, но ако обстоятелствата я изпречат някога на пътя ми, толкова по-зле за нея. Горко й.

— И толкова по-горко за теб, Жозин, ако падне само един косъм от главата й! — се провикна той безочливо.

Тя пребледня. Брадичката й леко потрепера. Сложи ръка на гърлото му и прошепна:

— Значи се осмеляваш да вземаш нейната страна, против мен!… Против мен…

Студената й ръка бавно започна да се свива. Раул помисли, че тя иска да го удуши, и с един скок се измъкна от леглото си. На свой ред тя се уплаши и мислейки, че ще я нападне, измъкна от корсажа си стилет, чието острие заплашително проблесна.

Те се наблюдаваха така, един срещу друг. Раул не можа да издържи тази мъчителна сцена и извика:

— Ох! Каква мъка, Жозин! Можеше ли да се предполага, че някога ще стигнем дотук?

Тя се отпусна на леглото трогната, докато той се хвърли в нозете й.

— Целуни ме, Раул… целуни ме… и да не мислим вече за нищо.

Те страстно се прегърнаха, но той забеляза, че не беше пуснала стилета и че само едно движение беше достатъчно, за да му го забие във врата.

На другия ден Раул излезе от „Безгрижния“ още в осем часа сутринта.

„Не трябва да очаквам нищо от нея — каза си той. — Любов — да, тя ме обича, и то искрено. И тя би желала като мен тази любов да бъде безрезервна. Но това не може да бъде. Тя има душа, която не се доверява на приятел. Тя се опасява от всички, но на първо място от мен.“

В действителност за него тя оставаше непроницаема. Въпреки всички подозрения и всички доказателства и независимо, че духът на злото витаеше в нея, той отказваше да приеме, че тя би могла да стигне до престъпление. Мисълта за убийство не можеше да се свърже с това нежно лице, което омразата и ненавистта не успяваха да превърнат в по-малко привлекателно.

Но той мислеше и за Леонар. Не се съмняваше, че този човек е способен да подложи майката на Руселен на ужасни мъки.

Между Руан и Дюклер пътят минава покрай овощни градини, покрай села и скали от варовик, които образуват брега на реката от тази страна. В тези скали има издълбани от природата дупки, които служат често на работници или на селяни да оставят в тях своите инструменти, а понякога да преспиват и самите те. Една от тези пещери бе обитавана от трима мъже, които плетяха кошове от тръстика. Пред тази пещера имаше малка разградена зеленчукова градина.

След внимателно наблюдение и няколко подозрителни подробности Раул дойде до заключение, че бащата Корбю и двамата му сина са тримата помагачи, които Жозин Балзамо наемаше за по малко навсякъде, и предположи също, че тяхната пещера беше измежду тези убежища, странноприемници, хангари, варници и други, с които тя беше изпъстрила страната.