Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

— Стига си бърборила — изгрухтя Леонар.

— Да — отново продължи тя. — Ето… това беше по време на войната с Прусия… извинете… минали са двадесет и четири години… Когато прусаците наближаваха Руан, където ние живеехме, понеже моят беден мъж беше каруцар, у нас дойдоха двама господа… господа, които ние никога не бяхме виждали. Те искаха да се измъкнат от града на село с куфарите си, както много други по това време, нали? Спазариха се за цената и без да се бавят, защото те бързаха, моят мъж ги откара с колата си. За нещастие, поради реквизицията разполагахме само с един кон, и то доста немощен. Освен това валеше сняг на парцали… на десет километра от Руан конят паднал и повече не се вдигнал… Господата… двамата господа треперели от страх, защото можело прусаците случайно да се появят. Точно тогава един човек от Руан, когото мъжът ми добре познавал, довереният слуга на кардинал Боншоз, на име Жобер, минал с колата си… Вие сега виждате… Приказва се… Двамата господа му предложили голяма сума, за да купят коня му. Те го умолявали, заплашвали го… и после като луди се хвърлили върху него, за да го убият… за да се опитат да го убият въпреки молбите на мъжа ми… След това те влезли в кабриолета, където намерили едно сандъче, взели го със себе си, впрегнали в колата ни коня на Жобер и заминали, като го оставили полумъртъв…

— Напълно мъртъв — уточни Леонар.

— Да, моят мъж узна това месеци по-късно, когато можа да се върне отново в Руан.

— И в този момент той не ги ли издаде?

— Да… без съмнение… може би той би трябвало да ги издаде… да… би трябвало, но… — мърмореше смутено вдовицата, — само…

— Само че — присмя се Леонар — те са били купили мълчанието му, нали? Сандъчето, отворено пред него, е съдържало бижута… те са дали на съпруга ти неговия дял от плячката…

— Да… да… — каза тя — пръстените… седемте пръстена… но не поради това пази мълчание… Бедният ми мъж беше болен… Той умря почти веднага след завръщането си.

— А сандъчето?

— То е останало празно в колата. Мъжът ми го донесе с пръстените. И аз като него мълчах. Това беше една стара история, освен това се страхувах от скандал… Биха могли да обвинят мъжа ми. Аз се оттеглих в Лийбон с дъщеря си, само че когато тя ме напусна, за да отиде в театъра, й дадох пръстените… които самата никога не бях поискала да пипна… Ето цялата история, добри ми господине, не ме питайте повече за нея.

Леонар изръмжа отново:

— Как! Цялата история!…

— Аз не знам повече за нея — каза уплашено вдовицата Руселен…

— В този си вид историята не е интересна. Ако говорим двамата сега, то е заради друго нещо… Добре го знаете, дявол да го вземе!

— Какво?

— Гравираните букви от вътрешната страна на капака на ковчежето, всичко е там…

— Наполовина изтритите букви, аз ви се кълна, добри ми господине, че никога не съм могла да прочета… хм… не мога да чета…

— Така да бъде, искам да го вярвам. Но ние отново се връщаме в началото на разговора: какво стана със сандъчето?

— Казах ви: взеха го от мен същата вечер, когато вие дойдохте в Лийбон с една дама… тази дама, която носи плътна воалетка.

— Взеха го… кой?

— Един човек…

— Един човек, който го търсете?

— Не, той случайно го видя в ъгъла на хамбара. То му хареса като антика.

— Името на този човек, вече сто пъти ви питам.

— Не мога да го кажа. Това е една личност, която ми е направила много добро през живота, и тъй като ще му навредя, ще му причиня болка, не ще го кажа…

— Този някой е първият, който би ви казал да говорите…

— Може би… може би… но откъде да знам. Не мога да му пиша… Виждаме се от време на време… Ето, трябва да се видим следващия четвъртък… в три часа…

— Къде?

— Невъзможно… нямам право…

— Какво? Трябва ли да започвам отново? — запита нетърпеливо Леонар.

Вдовицата Руселен се ужаси:

— Не, не! Ах, добри ми господине, не! Умолявам ви. Тя изпищя от болка.

— Ох! Бандит… какво ми направи?… Ох! Бедната ми ръка…

— Хайде, по дяволите, говори!

— Да, да… обещавам ви…

Но гласът на нещастницата угасваше. Тя бе на края на силите си. Обаче Леонар настоя и Раул долови няколко накъсани от безпокойство думи…

— Да… ето… трябва ла се видим в четвъртък… на стария фар… И после, не… нямам право… предпочитам да умра… правете каквото искате… наистина… предпочитам да умра…

Тя млъкна. Леонар изръмжа:

— Хубаво! И какво? Какво й стана на тази твърдоглавка? Надявам се, че не е мъртва?… А, магарице, ти ще говориш!… Давам ти десет минути, за да признаеш…