Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

Раул беше много нещастен. Никога досега не беше страдал истински. Винаги се подчиняваше на капризите си, а сега се налагаше да ги потиска. Виждате му се безсмислено да се гневи на тази безнадеждност, на която би могъл толкова лесно да сложи край.

„Защо да не отстъпя — каза си той, — по-умните винаги отстъпват. За два часа съм там. И кой ще ми попречи да си замина отново няколко дни по-късно, когато бъда по-добре подготвен за разрив? Ще прекарам още една нощ с нея. Само една нощ ми стига, а после да става каквото ще.“

Но не можеше да отиде. Видът на осакатената ръка неотстъпно го преследвате, командваше поведението му и го заставяше да си припомни всички други варварски и отвратителни действия на любовницата си, за да не приеме тази необяснима постъпка.

Жозин, неговата Жозин беше направила това: следователно Жозин беше нареждала да се убива, следователно Жозин не би отстъпила, ако се наложеше да се убива. Нещо повече — за нея беше естествено и просто да убива, когато престъплението би могло да бъде необходимо за начинанията й. Обаче Раул се страхуваше от престъпление. Това беше физическо отвращение, бунт на съвестта му. Мисълта, че може да бъде въвлечен в дело, което се отклонява от правия път, и да пролее кръв, все още му причинявате ужас. И ето че този ужас трагично се преплиташе с образа на жената, която обичате повече от всичко.

Той остана, но с цената на какви усилия! Колко ридания успя да потисне! През какви страдания премина изнемощелият бунтовник! Жозин му протягате красивите си ръце и му поднасяте за целувка устните си. Как да устои на призива на съблазнителното създание?

Засегнат толкова дълбоко в своя егоизъм, за пръв път Раул осъзна безкрайната мъка, която беше причинил на Кларис д’Етижу. Той отгатна нейните сълзи. Представи си покъртителното нещастие на този разочарован живот. Разтърсван от угризения на съвестта, той й написа пълни с нежност слова, в които й напомняте прекрасните часове на тяхната кратка любов.

Направи нещо повече. Тъй като знаеше, че младото момиче получава директно писмата си, осмели се да й изпрати едно.

„Простете ми, скъпа Кларис. Постъпих с вас като последен негодяй. Надявам се на бъдещето. Мислете за мен със снизходителност, достойна за благородното ви сърце. Още един път прося извинение, скъпа Кларис.

„Ах — казваше си той, — ако бях близо до нея, колко бързо щях да забравя тези грозни неща! Основното е не да имаш чисти очи и нежни устни, а една честна и искрена душа като тази на Кларис!“

Само че хубавите очи и усмивка на Жозин го привличаха; когато имаше милувките на младата жена, той не мислеше за душата й, която не беше нито искрена, нито честна.

Между другото през свободното си време той търсеше стария фар, за който беше говорила вдовицата Руселен. Тъй като знаеше, че тя живееше в Лийбон, ни най-малко се съмняваше, че фарът е разположен някъде в близките околности. Това бе причината за взетото от него направление още първата вечер.

Той не се мамеше. Успя да узнае, че в съседство със замъка Танкарвил сред гората има изоставен фар. Собственикът на този фар поверил ключовете му на вдовицата Руселен, която всяка седмица, по-точно в четвъртък, отивала там, за да го почиства и поддържа. Една обикновена нощна експедиция го снабди с тези ключове.

Сега два дни го деляха от датата, на която напълно сигурно лицето, притежаващо сандъчето, трябваше да се срещне с вдовицата. Тъй като тя нямаше възможност да отмени срещата, всичко се подреждаше според желанието на Раул. Той щеше да се възползва от свиждането, което считаше за много важно.

Тази перспектива го успокои. Той отново се зае с проблема, с който се занимаваше от няколко седмици и чието решение считате за предстоящо.

Той не остави нищо на случая. Предишния ден посети мястото на срещата. Старият фар имаше само една стая, цялата мебелировка на която се състоеше от два стола.

В четвъртък, един час по-рано, Раул пресече с бодър ход гората Танкарвил. Сполуката му изглеждаше сигурна и той вече предвкусвате радостта от победата.

Една част от тези гори, отделени от парка на замъка, се простираха до Сена и изобилстваха със скали. Пътят се разделяше на едно кръстовище и единият водеше през проходи и стръмни наклони към стръмен нос, където се издигаше изоставеният фар. Понякога, обикновено в неделя, той бе посещаван от туристи. Те идваха заради хубавата гледка, която се откривате от фара. Наистина тя беше грандиозна и обхващаше хоризонта от ръкава на реката при Танкарвил чак до устието на реката. Откъм реката фарът се различаваше трудно. Гъста зеленина през това годишно време препречвате погледите на туристите.