Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

Тази хипотеза обаче не го задоволи.

„Не, не е така. Поддадох се и бях измамен, но от непредпазливост и наивност. Съвсем нормално е, че тип като Боманян може да знае за аферата Руселен, да знае за срещата и за нейния час. Научавайки, че вдовицата е била отвлечена, е наредил да следят околностите на Лийбон и Танкарвил… И тогава забелязват присъствието ми… моите движения и тогава… примката… тогава…“

Раул бе убеден в правилността на изводите си. Победител на Боманян в Париж, той току-що загуби втория манш. На свой ред победител, сега Боманян клечеше зад вратата, като увиснал на паяжината си паяк, който дебне следващата си жертва.

Един пункт оставаше неизяснен за Раул. Защо беше необходима излишната свирепост от страна на Боманян? Наистина, той не предвиждаше при раздялата им в Париж, че следващата среща ще протече по този начин.

По едно време Боманян стана и реши да излезе. На прага той му каза:

— Госпожа Руселен е болна и ме изпрати на свое място. Тя би трябвало да познава гравирания надпис на капака на сандъчето.

„Освен ако — отново помисли Раул, — освен ако Боманян чака някаква друга личност… дошъл съм непредвиден… Но той не се ли подготвя за нова атака?…“

Достатъчно беше Раул да си постави този въпрос, за да стигне до изходна точка, от която да продължи разсъжденията си. Да предположим, че с хвърлената примка Боманян беше постигнал целта си само наполовина. Да, без съмнение, примката е двойна и кого тогава той би искал да издебне? Ако беше свършил задачата си, не би бил така нетърпелив, не би бил толкова трескаво озлобен.

„Така е! Така е! — си каза Раул, осветен от светкавицата на истината. — Така е! Той е отгатнал, че тя е жива. Да, онзи ден в жилището си той сигурно е почувствал това ужасно за него нещо и аз получавам още една топка във вратата си. Извърших… грешка от неопитност. Да видим! Говорих ли, действах ли по начин, от който ясно и недвусмислено да проличи, че Жозефин Балзамо не е между живите? Хм. Как беше? Казах на този мъж, че съм присъствал на фамозния сеанс в имението д’Етижу, но не съм разбрал какво ще стане с Калиостро! И едно момче като мен, което не е студенокръвно като риба, е изоставило жената. И таз добра! Ако съм бил на съвещанието, значи съм бил и на стълбите при скалите. Също и на плажа при натоварването на лодката. И съм спасил Жозефин Балзамо! И ние се обичаме… не с любов, датираща от миналата зима, както му казах, но с любов, започнала след тъй наречената смърт на Жозин!… Ето това е! Тук би трябвало да се търси причината за сегашните действия на Боманян.“

Доказателствата едно след друго се трупаха. Събитията се свързваха както брънките на верига.

Забъркана в аферата Руселен и следователно в разследванията на Боманян, който се беше върнал на мястото си, Жозин също щеше да дебне в околностите на стария фар. Своевременно предупреден, Боманян беше залегнал в засада. Раул падна в нея. Идваше ред на Жозин…

Трябва да отбележим, че съдбата веднага поиска да даде потвърждение на мислите, които се редуваха в ума на Раул. След няколко секунди те приключиха с шум на кола, която се качваше по пътя покрай канала под стръмните скали. Раул мигновено разпозна стремителните стъпки на малките кончета на Леонар.

Боманян сигурно предполагаше кой идва, защото веднага скочи и наостри уши.

По едно време тропотът от копитата престана, после отново се чу, но по-бавен. Колата минаваше участъка на острите скали, един стръмен склон, който стигаше до платото. След това започваше гората, непроходима за коли, и завършваше почти до фара.

Най-много след пет минути щеше да се появи Жозефин Балзамо.

Всяка секунда от всяка изтичаща минута увеличаваше вълнението на Боманян. Той заеквате несвързано. Обичайната му маска на драматичен герой се деформира и прие изражението на животинска злоба. Един инстинкт, едно желание за убийство изостри чертите му и изведнъж стана ясно, че това желание, че този дивашки инстинкт се насочва срещу Раул, любовника на Жозефин Балзамо.

Отново нозете на Боманян механично се повдигнаха, за да потропат по пода. Той въртете това, без да го съзнава, и щете да убие също без да съзнава, като пуснат на свобода опасно луд човек. Ръцете му се вцепеняваха. Неговите стиснати юмруци се раздвижиха като два воденични камъка и опряха в гърдите на младия мъж.

Още една стъпка и Раул щеше да се преметне в бездната.

Той затвори очи. Но не се примиряваше със съдбата си и търсеше надежда за спасение.