Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

— Адски, да — каза тя, — адски, ако вярвах в тази измама. Но това не е вярно, ти напразно се опитваш да…

Тя се спря. Боманян се присмиваше с такова злорадство, че тя изпита страх. Много тихо, с тревожен глас, тя продължи:

— Доказателство?… Дай ми само едно доказателство… Даже не… посочи ми…един факт, който би ме накарал да се усъмня… и ще го пребия като куче.

Тя измъкна от разкъсания си корсаж малък бокс с дръжка от китова кост и оловна топка за нанасяне на удари. Погледът й стана суров.

Боманян възрази:

— Нося ти нещо не да се усъмняваш, а да те уверя.

— Говори…посочи едно име.

— Кларис д’Етижу — каза той.

Тя сви рамене.

— Знам… флирт без значение.

— Доста важен за него. Той я поискал от баща й за съпруга.

— Той я поискал! А, не, това са глупости…невъзможно е… Осведомена съм. Те са се срещали два или три пъти на полето, не повече.

— По-често в стаята ria малката.

— Ти лъжеш! Ти лъжеш! — провикна се тя.

— По-право кажи, че баща й Годфроа д’Етижу лъже, защото завчера той ми каза това.

— А той откъде знае?

— От самата Кларис.

— Но това е абсурд! Едно момиче не прави никога подобни признания.

Боманян се пошегува:

— Има случаи, при които то е принудено да ги направи.

— А? Какво? Какво се осмеляваш да кажеш?

— Казвам това, което е… Не се е изповядала любовницата, а майката…майката, която иска да осигури име на детето, което носи, майката, която желае брака.

Жозефин Балзамо изглежда, че се задушаваше.

— Брак! Брак с Раул! Барон д’Етижу ще се съгласи ли?…

— Защо не!

— Лъжеш! — възкликна тя. — Махленски клюки! Или по-право твоя измислица. Няма нито една вярна дума във всичко казано. Те не са се виждали оттогава.

— Те си пишат.

— Доказателство, Боманян! Доказателство, и то веднага!

— Ще стигне ли едно писмо?

— Какво писмо?

— Написано от него до Кларис.

— Писано преди четири месеца?

— Преди четири месеца.

— У теб ли е?

— Ето го.

Раул, който слушаше с нарастващо безпокойство, изтръпна. Той позна плика и хартията на писмото, което беше изпратил от Лийбон на Кларис.

Жозин взе писмото и го зачете много тихо, натъртвайки на всяка сричка.

„Простете ми, скъпа Кларис. Постъпих с вас като последен негодяй. Надявам се на бъдещето. Мислете за мен със снизходителност, достойна за благородното ви сърце. Още един път прося извинение, скъпа Кларис.

Тя едва успя да прочете написаното в писмото, с което Раул пренебрегвате и болезнено наранявате искрената й любов, и се олюля. Нейните очи потърсиха очите на Раул. Той разбра, че Кларис бе осъдена на смърт от нея и че от негова страна към Жозефин Балзамо ще има вече само омраза.

Боманян обясни:

— Годфроа хвана това писмо и ми го даде, като ме питаше за съвет. Тъй като пликът носете печат от Лийбон, лесно намерих отново следите на двама ви.

Калиостро мълчеше. На лицето й бе изписано страдание, толкова дълбоко, че човек не можеше да не се трогне и да не се смили над сълзите, които бавно се стичаха по страните й — нейната болка беше взела връх над желанието й за отмъщение. Сега тя обмисляше различни начини за действие. Тя кроеше примки.

Клатейки глава, тя каза на Раул:

— Бях те предупредила, Раул.

— Един предупреден от теб човек струва колкото двама, които въобще не са имали честта да те срещнат. Тази чест оценявам високо, особено в леглото — вулгарно й се подигра той.

— Не се шегувай — нетърпеливо извика тя, необърнала достатъчно внимание на думите му. — Знаеш, аз ти казах, че е по-добре да не я изпречват на пътя ми.

— И ти също знаеш какво ти казах аз — възрази Раул със същия тон, — че ако посмееш да я докоснеш с пръст…

Тя избухна.

— Ах! Как можеш да се подиграват със страданието ми ида вземат страната на друга жена против мен?… Против мен! Ах, Раул, толкова по-зле за нея!

Боманян ги наблюдаваше щастлив от тяхното спречкване и от ненавистта, която кипете в душите им. Но Жозефин Балзамо се овладя, отсъждайки, без съмнение, че е губене на време да се говори сега за отмъщение, за което рано или късно ще настъпи удобен час. В момента други грижи я безпокояха и тя скри интимната си мисъл. Тя промърмори, наострила уши:

— Подсвирнаха, нали, Боманян? Това е един от хората ми, които надзирават пътеката дотук. Той иска да ме предупреди…Лицето, което очакваме, трябва да е наблизо… Защото, досещам се, че ти чакаш нея, нали?

Наистина, досега присъствието и намеренията на Боманян не бяха много ясни. Как можеше да знае деня и часа на срещата? Какви специални сведения притежаваше относно аферата Руселен?