Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

Тя понесе към устата си малката метална свирка, която Раул познавате добре. Леонар сигурно дежуреше недалеч и скоро щеше да притича на нейното повикване. Но промени решението си. Защо трябваше да го кара да идва, когато беше господарка на положението?

Тя се отправи към Раул, развърза копринената кърпа, отпуши устата му и каза:

— Ти не се върна, Раул, както мислех, че ще направиш. Ще се върнеш ли отново?

Ако беше свободен, би я притиснал силно в обятията си. Но защо не разрязвате въжетата? Защо се въздържате да го стори? Затова каза:

— Не… всичко е свършено.

Тя леко се повдигна на пръсти и прилепи устни към неговите, прошепвайки:

— Свършено между нас двамата? Ти си луд, мили мой! Боманян, вън от себе си от неочакваната целувка, скочи и се приближи. Когато се опита да я стисне за ръката, тя се обърна и ясно му даде да разбере, че между тях няма място за подобни чувства като тези, които го разтърсват сега, и че изпитва само отвращение и свирепа ненавист към него.

Тя изведнъж избухна с такава пламенност, на каквато Раул не я смяташе способна:

— Не ме пипай, негоднико! Не мисли, че се страхувам от теб. Ти днес си сам и видях добре преди малко, че няма да се осмелиш да ме убиеш. Ти си страхливец. Твоите ръце трепереха. Но моите не ще трепнат, когато удари часът.

Боманян инстинктивно заотстъпва, а Жозефин Балзамо продължи, изпаднала в нервна криза:

— Но твоят час не е дошъл още. Не си страдал достатъчно…Ти даже не страдаше, защото ме мислеше за мъртва. Твоето наказание сега ще бъде да знаеш, че аз живея и обичам. Да, чуваш ли, обичам Раул. Най-напред си играех на влюбена, за да ти отмъстя, и той ти го каза в Париж. После го обикнах малко, той го знаеше или едва го подозираше. Но днес… Да, днес го обичам искрено, обичам го, защото той е този, когото вече не мога да забравя. От няколко дни, откакто ме напусна, почувствах, че той е целият ми живот. Дотогава не съм го съзнавала. Човек трябва да загуби нещо, за да го оцени. Мерило за стойността на загубеното е скръбта, която изпитваме за него. Така е и с любовта. Не я познавах, но сега знам, че тя е в мен, че тя е бурята, която ме влудява от ревност, вълнува и ме кара да живея.

Тя бе жертва на страданието както онзи, когото измъчваше. Нейните викове на влюбена жена изглеждаха, че й причиняват същата болка, като тази на Боманян. Раул беше подложен на изпитание. Той я гледате по такъв начин, че в погледа му се четеше по-скоро разочарование, отколкото радост. Огънят на желанието, на възхищението и на любовта, който го беше обхванал, когато се почувства вън от опасност, окончателно угасна. Красотата и съблазнителността на Жозин изчезнаха като мираж и върху нейното лице, почти непроменено, той не можеше да различи нищо друго освен грозно отражение на жестока и болна душа. В любовта тя бе като тигрица и не изпускаше плячката си.

Жозефин продължи яростно да напада Боманян, който се задушаваше от гняв и подскачаше от ревност. Беше наистина нещо отблъскващо да се наблюдават тези две същества, които в момента, когато щяха да узнаят тайната, интересуваща ги от години наред, се отдаваха толкова много на чувствата си, че приличаха на зверове. Голямата тайна на миналите векове, откриването на скъпоценните камъни, легендарният гранитен стълб, сандъчето и надписът на капака му, вдовицата Руселен, личността, която вървеше около тях и им сочеше истината… сега това бяха глупости, за които не се безпокоеше нито единият, нито другият. Любовта повличаше всичко като буен порой. Омразата и страстта винаги бяха във вечен двубой, който разкъсваше влюбените.

Отново пръстите на Боманян се свиха като грабливи нокти и неговите ръце потреперваха от желание да разкъсват. Обаче тя се настървяваше, сляпа за тях, и му изкрещя в лицето обидата на своята любов:

— Аз го обичам, Боманян. Изгарям в огъня, в който гориш и самият ти, това е една любов, подобна на твоята, в която се преплитат мисли за престъпление и смърт. По-скоро бих го убила, отколкото да го видя в ръцете на друга или да знам, че вече не ме обича. А той ме обича, Боманян, да той ме обича много! Аз също цялата съм негова! Разбра ли? Цялата!

Неочаквано Боманян се изсмя. Неговата ярост завърши с пристъп на сардонична веселост.

— Той те обича, Жозефин Балзамо, нали? Щом мислиш така, имаш право — той те обича! Той те обича както би обичал всички други жени. Ти си хубава и той те желае. Минава друга и той пожелава и нея. И ти също, Жозефин Балзамо, се измъчваш адски. Признай го!