Морис Льоблан - Графиня Дьо Калиостро

— Без глупости? Глупост е да го оставим. Най-после успяхме да го хванем!

— Махай се — настоя тя.

— Но тази жена… тази жена ще ни издаде!…

— Не, вдовицата Руселен няма интерес да говори. Напротив!

Леонар се отдалечи. Тя се приближи и застана до Раул.

Той я изгледа продължително с поглед, непредвещаващ нищо добро. Тя се обезпокои до такава степен, че незабавно се пошегува, за да наруши тишината.

— Всеки по реда си, нали, Раул? Между теб и мен успехът преминава от единия към другия. Днес ти взе надмощие. Утре… Но какво ти е? Имаш толкова смешен вид… и толкова сурови очи…

Той отговори простичко:

— Сбогом, Жозин. Тя леко пребледня.

— Сбогом? — запита тя. — Искаш да кажеш „довиждане“.

— Не, сбогом.

— Тогава… тогава… това означава, че не искаш да ме виждаш повече?

— Не искам да те виждам повече.

Тя наведе очи. Нервна тръпка раздвижи клепачите й. Устните, които се усмихваха, изведнъж се свиха болезнено. Накрая тя прошепна:

— Защо, Раул?

— Защото видях едно нещо — отговори той, — за което не мога да ти простя.

— Какво нещо?

— Ръката на тази жена.

Тя помръкна и започна да заеква:

— Ах! Разбирам… Леонар й е причинил болка… Но аз му забраних… и мислех, че е била подложена на обикновен разпит.

— Лъжеш, Жозин. Ти чуваше виковете на тази жена, както си ги чувала в гората Молеврие. Ти си, която насочи съучастника си към малката къща в Монмартър със заповед да убие Бриджит Руселен, ако се противопоставя. Ти си, която неотдавна е сложила отровен хап сред лекарствата на Боманян. Ти си, която по-рано е премахнала двамата му приятели Дени Сен Обер и Жорж д’Есновал.

Тя се възмути.

— Не, не, забранявам ти… това не е истина и ти го знаеш, Раул.

Той сви рамене.

— Да, легендата за другата жена, създадена от нуждите на виновната… друга жена, която прилича на теб и която извършва престъпления, а ти, Жозефин Балзамо, се задоволяваш с по-малко груби авантюри! Аз повярвах на тази легенда. Заблудих се от историята за идентичната жена, дъщеря, внучка, правнучка на Калиостро. Но с това е свършено, Жозин. Ако моите очи се затваряха доброволно, за да не виждат онова, което ме плашеше, видът на тази осакатена ръка ги отвори окончателно, за да видят истината.

— За лъжата, Раул, за изопачените тълкувания! Не познавам двамата мъже, за които говориш. Не съм ги убила!

Той каза уморено:

— Възможно е. Но е напълно невъзможно отсега нататък да те виждам през тази мистериозна мъгла, която те скрива. Ти ми се представяш вече такава, каквато си, тоест като престъпница.

И прибави съвсем тихо:

— Даже като една болна. Ако има някъде лъжа, това е красотата ти.

Тя мълчеше. Сянката от нейната сламена шапка още повече смекчаваше нежно изваяния й профил. Обидите на нейния любовник никак не я засягаха. Тя беше цялата съблазън и очарование. Струваше й се, че е невъзможно да бъде изоставена.

Той беше развълнуван до дъното на душата си. Никога не му беше изглеждала толкова красива и толкова желана. Искаше му се да я притисне в прегръдките си, да я грабне на ръце и да се скрие в пещерата, за да се наслади още веднъж на нейните прелести. И се запита дали не е луд, че иска да си възвърне свободата, която би проклинал още от следващия ден.

Тя възрази на предишните му думи:

— Моята красота не е лъжа, Раул, и ти ще се завърнеш, защото съм красива само за теб и принадлежа само на теб.

— Няма да се върна, Жозин.

— Ти не можеш да живееха повече без мен, Раул. Знай, „Безгрижния“ е наблизо. Там ще те чакам утре…

— Няма да се върна на него, Жозин — каза той, готов веднага да падне на колене.

— В такъв случай защо трепериш? Защо си толкова блед?

Той разбра, че неговото спасение зависете от мълчанието му и че трябваше да избяга без отговор и без да обръща глава.

Отблъсна ръцете на Жозин, която се опитваше да го прегърне, и си отиде.

През цялата нощ Раул въртя педалите по пътищата, които се мяркаха пред очите му. Той не толкова искаше да открие следи, колкото да се отдаде на една спасителна умора. Сутринта, напълно изтощен, отседна в единствения хотел в Лийбон.

Опасяваше се да не го разбудят, затова завъртя два пъти ключа на вратата и го изхвърли през прозореца. Спа повече от двадесет и четири часа.

Когато се събуди, вече облекчен и възстановен, той имаше в главата си само една мисъл — да се качи отново на велосипеда си и да се върне на „Безгрижния“. Борбата против любовта продължаваше. Разумът трябваше да надделее над желанието.