Ърл Гарднър - Давещата се патица

— Защо искахте да присъствате?

— За да мога в последния момент да му извикам: „Убиец“! За да достигнат думите ми до ушите му в момента, в който се пречупва вратът му. Казах ви вече, че в омразата си бях загубила разсъдък. Въобще съм много раздразнителна, мистър Мейсън.

Адвокатът отвори очи, погледна посетителката и каза:

— Да, мога да се поставя на вашето място.

— Разказах ви всичко това, за да можете да разберете сегашното ми положение — каза мисис Дангерфийлд.

— И на какво трябва да обърна внимание от вашето сегашно положение?

— Че всъщност едва сега разбирам, колко неправилно съм се държала.

— И съжалявате за това?

— Не за омразата ми към Хорас — каза тя. — Не, него бих могла да удуша със собствените си ръце. Бях доволна, че неговият адвокат водеше защитата толкова неумело и се стигна до смъртна присъда. Ако Хорас се беше придържал към истината, щеше да избегне смъртната присъда, но с упоритите си опити да прикрие всичко… Но да не говорим повече за това, защото искам да ви кажа и за Сара.

— Какво ще ми кажете за нея?

— Навярно доста изтормозих тази жена. Опитах се да задържа парите, които й се падаха като дял от фирмата. Във всяко отношение бях подла към нея. Сара взе колкото можеше пари и изчезна. Естествено заради момчето. Това беше единственото правилно решение за нея. Тя нямаше много пари, само малка сума и аз никога не научих къде е заминала. Никой не узна това. Тя заличи слелите си много грижливо. Синът й беше още много малък, за да запази някакъв спомен от случилото се. Тя е искала да го възпита, без той да узнае, че баща му е екзекутиран като убиец.

— Настина ли не знаете къде е заминала? — попита Мейсън. Мисис Дангерфийлд се усмихна и каза:

— Не се правете на толкова невинен, мистър Мейсън. Разбира се, сега знам. Заминала е за Калифорния. Там е работила тежка работа. Твърде тежка. Погрижила се е синът й да получи много добро възпитание. Той винаги е вярвал, че баща му е загинал при автомобилна катастрофа и че няма никакви други роднини. Тя е внимавала много синът й да не научи нищо за по-раншния си живот и да не се среща с никой, който би могъл да му разкрие нещо. Всичко това е направила великолепно и се е жертвала за тази цел. В крайна сметка толкова се е преуморила, че заболяла от туберкулоза. Преди четири или пет години се преместила в Ред Ривър. Там хората я обичали много. Но вместо да си почине, тя продължила да работи. Ако е била постъпила в болница, сигурно са щели да я излекуват, но тя искала да издържа сина си докато учи и затова продължила да работи. В края на краищата повече не била в състояние.

— И след това? — попита Мейсън.

— След това умряла.

— И откъде знаете всичко това?

— Заех се да установя всичко — каза мисис Дангерфийлд.

— Защо?

— Защото, не знам дали ще ми повярвате, имах угризения на съвестта.

— Откога?

— От дълго време. Но това чувство ме завладя съвсем силно, когато някой ангажира детектив, който започна да проучва тези неща.

— Кой го ангажира?

— Не знам. Отначало мислех, че е самата Сара. Беше някой, който живееше в Ел Темпло, но не можах да открия кой.

— А сега защо идвате при мен?

— Защото мисля, че вие знаете кой стои зад това.

— Какво ви дава основание да мислите така?

— Защото намерих Марвин Адамс. Разбрах, че е сгоден тайно с дъщерята на Уитерспоон и че са ви виждали в имението на Уитерспоон.

— По какъв начин сте установила това? — попита Мейсън.

— Случайно. И за да ви кажа истината, мистър Мейсън, аз бях в Ел Темпло, защото мислех, че агенцията на този детектив трябва да се намира там. Действително той предаваше докладите си по телефона там. Това научих от телефонистката в Сити Хотел в Уинтербург, но не можах да науча номера на телефона, тъй като той сам го набираше.

— И по какъв начин стигнахте до мен?

— От една случайна забележка на мисис Бур — отвърна тя.

— Мисис Бур?

— Не бъдете толкова тайнствен, с нея сте се запознали при Уитерспоон.

— И вие също я познавате?

— Да. От години.

— Къде се запознахте е мисис Бур?

— В Уинтербург. Тя е живяла там.

Мейсън взе един молив от бюрото си и поглади леко с пръсти лакираната му повърхност.

— Това — каза той — е много интересно. По време на убийството трябва да е била много малка.

— Какво искате да кажете?

— Не е ли вярно?

Мисис Дангерфийлд отклони погледа си и намръщи чело, като че ли мислеше усилено.

— Не — каза тя, — не е била много малка. Била е най-малко на седемнадесет-осемнадесет години, а може би дори на деветнадесет. Как смятате, на колко години е сега, мистър Мейсън?