Ърл Гарднър - Давещата се патица

Мейсън каза:

— За съжаление не съм гений при оценките на възрастта. Мислех, че е в края на двадесетте или началото на тридесетте, А за вас бих казал, че не сте по-възрастна от тридесет и осем-девет години.

— Ласкател!

— Не, съвсем сериозно — каза Мейсън; — Нямам никакво намерение да ви лаская, но наистина ми е интересно да разбера как една жена успява да изглежда все така млада, че да не се забелязва колко рождени дни има зад себе си.

— Няма да издам на колко години съм, Но Диана Бур е… чакайте да помисля… тя беше… да, тя е между тридесет и осем и тридесет и девет.

— И вие я познахте след толкова много години? — попита Мейсън.

— Какво искате да кажете — след толкова много години?

— Кога сте я виждала за последен път?

— Приблизително преди три години.

— Оттогава познавате и мъжа й?

Мисис Дангерфийлд поклати глава.

— Не, мисля, че не го познавам. Моминското име на Диана е Перкинс. Направила е живота на майка си доста тежък. Мисис Перкинс говореше за това пред мен. Семейството живееше в нашия жилищен блок. Диана избяга с един женен мъж. След четири или пет години тя се върна и твърдеше, че мъжът се развел и се оженил за нея.

— И какво е казала жена му за това?

— Тя заминала някъде. Хората я загубили от очите си. Може би Диана е казала истината, може би не. Тя напусна града за известно време и се завърна със съвсем нов съпруг.

— С Бур?

— Не, не с Бур — отговори тя, усмихвайки се. — Диана замени бързо няколко пъти старите модели с нови. Момент, как се казваше предишният й мъж? Редклиф, струва ми се, но не съм много сигурна. Мисля, че той поиска развод. За кратко време тя отново беше в Уинтербург, след това замина за Калифорния и там се омъжи за Бур.

— Значи, срещнахте я на улицата и разговаряхте с нея?

— Да.

— Тя спомена ли нещо за убийството?

— Не, беше много тактична.

— Тя знае ли, че Марвин Адамс е син на човека, когото осъдиха за убийството?

— Почти съм убедена, че не знае. Във всеки случай не спомена нищо. Преди мисис Бур да дойде в Ел Темпло, Сара Адамс вече беше починала. Тя е тук само от две-три седмици. Вероятно името Адамс не означава нищо за нея.

— И вие нищо не й разказахте?

— Не, разбира се, не.

— Добре — каза Мейсън, — по този начин става ясно, как сте ме открила. А сега ми разкажете защо всъщност искахте да говорите с мен.

— Исках просто да се освободя от тази тежест — каза мисис Дангерфийлд.

— Един момент. Още един въпрос. Познавахте ли Милтър детективът, който проучваше тези неща?

— Виждала съм го няколко пъти, без той да знае това. Но не съм се запознавала с него, както смятате вие. Никога не съм разговаряла директно с него.

— Кога напуснахте Ел Темпло, мисис Дангерфийлд?

— Днес, рано сутринта.

— Къде е мистър Дангерфийлд?

— Той остана в Ел Темпло. Оставих му бележка, че ще взема колата и ще отсъствам през целия ден. Когато напусках жилището, той похъркваше спокойно. Понеже вечер ляга късно, сутрин спи по-дълго. Аз съм пълна противоположност. Мога да легна и да заспя по всяко време. Той може да влиза и да излиза, това изобщо не ме смущава. Много често сутрин ставам и излизам преди той да се е събудил, тъй като обичам да се разхождам в ранните утринни часове. Считам, че това се отразява добре на човек.

Мейсън отново се облегна назад и затвори очи, като че ли реконструираше отдавна минали събития.

— Значи вие започнахте да проучвате, за да се уверите, че съпругът ви не е бил тогава в Рино?

— Съпругът ми? А, имате предвид Дейвид. Да.

— Кой провеждаше тези проучвания?

— Един познат.

Мейсън каза:

— Всеки път, когато говорите за това, употребявате израза „един познат“. Не мислите ли, че това звучи твърде неопределено? Нито веднъж не назовахте този познат с името му. Може би защото се страхувате?

— Е, мистър Мейсън, какво искате да кажете? Не ви разбирам. Защо трябва да се страхувам?

— Защото това трябва да е някоя или някой и едно име би внесло повече яснота — каза Мейсън.

— Е, и какво от това? Каква е разликата?

— Мисля си само, дали този познат не би могъл да бъде сегашният ви съпруг, Джордж Л. Дангерфийлд.

— Е, обаче… обаче…

— Той ли беше? — попита Мейсън. Тя отговори раздразнено:

— Вие се опитвате по не много почтен начин…

— Той беше — каза Мейсън. Внезапно тя се засмя и каза:

— Да, сега ми е ясно, мистър Мейсън, как сте достигнал голямото си име в кръстосания разпит! Може би аз се опитах да прикрия този факт, защото иначе би могло да прозвучи… е, някой би могъл да направи неверни заключения.