Ърл Гарднър - Давещата се патица

— Продължавайте, моля — каза Мейсън.

— Искам да бъда съвсем откровена с вас, мистър Мейсън. Може би в мен имаше и малко ревност — към Сара Адамс. Тя можеше да си позволи ръцете й да бъдат грапави и груби. Ако четиримата отивахме в ресторант, тя изглеждаше съвсем не на мястото си. Личеше й, че е домакиня, която обикновено прекарва следобедите с детето си и сега набързо е облякла неделните си дрехи. Виждаше се, че нощният живот е чужд за нея. Но мъжът й я обичаше силно и вярно, а това можеше да забележи всеки, който ги види заедно.

— Въпреки комплиментите към вас, че сте много хубава? — попита Мейсън.

— А, това! — мисис Дангерфийлд почука с пръсти. — Той гледаше на мен като на всяка друга жена, като една хубава декорация. Той оценяваше една хубава жена като хубава картина или нещо подобно, но истинският му поглед беше насочен към собствената му жена. Когато я погледнеше, веднага проличаваше, че при нея той се чувства доволен, сигурен и щастлив.

— А вашият мъж не гледаше по същия начин на вас? — попита Мейсън.

— Не.

— А защо не?

— Той имаше съвсем друг характер. Той просто би ме оставил, ако дойдеше някоя, която е по-хубава от мен. Така аз си поставих задачата да бъда винаги начело на процесията. Това е всичко.

— Разбирам.

— Не съм много сигурна, че разбирате всичко. За тази цел трябва да знаете какво мислят и чувстват жените при такива ситуации. Струваше ми доста усилия и изпитвах постоянен страх. Страх, че мога да бъда изместена и да не бъда повече на върха.

— Поради това, като чухте, че мъжът ви е заминал за Рино…

— Уплаших се — призна тя. — И след като той не ми се обадя, почти полудях. Случайно имам познат в Рино, когото помолих с телеграма да попита във всички хотели и да разбере къде живее Дейвид… и дали е сам.

— И?

— Когато чух, че Дейвид не се е регистрирал в никой от хотелите, отидох при Хорас Адамс, за да го накарам да говори. Той ми отговаряше уклончиво, държеше се неспокойно и аз разбрах, че ме лъже или иска да скрие нещо. След като продължих да настоявам, той ми каза, че Дейвид е избягал с друга жена.

— Как се казваше тя? — попита Мейсън.

— Мисля, че няма смисъл да споменаваме името й тук.

— Защо не?

— Защото Дейвид изобщо не беше избягал с нея. Той изобщо не е имал нищо с нея. Хорас просто е измислил историята, за да прикрие убийството.

— Къде се намира сега тази жена?

— Боже мой, не знам! Бях забравила изобщо за нея. Мисля, че дори не съм я виждала, за мен тя беше само едно име. Навярно щях да се опитам да науча нещо по-конкретно за нея, ако не беше ми направило впечатление особеното поведение на Хорас. Обърнах се към полицията и скоро тя установи, че Хорас Адамс лъже и всъщност той е убил мъжа ми. Не съм сигурна, но мисля че Хорас щеше да избегне смъртното наказание, ако беше казал истината.

— И как в действителност са се разиграли нещата?

— Изглежда двамата са се скарали ужасно за нещо във фабриката и в яда си Хорас е нанесъл смъртоносен удар на мъжа ми. След това го е обзел страх, знаел е, че не може да остави трупа да лежи така. Вместо да се обади в полицията и да признае какво се е случило, той изчакал да се стъмни, изкопал дупка в циментовия под, поставил в нея Дейвид, засипал дупката, като отгоре положил нов пласт бетон. После нахвърлил различни отпадъци. И през цялото време аз вярвах, че мъжът ми е отпътувал внезапно за Рино.

— Колко време измина, преди у вас да се появят подозрения? — попита Мейсън.

— Може би три-четири дни. Мисля, че бяха изминали пет дни, когато Хорас ми каза, че мъжът ми е избягал с тази жена… и след това моят познат ми съобщи, че Дейвид не е в Рино.

Мейсън се облегна назад и затвори очи, като че ли се опитваше да намери някаква връзка между тези отдавнашни събития.

— А сега продължете, мисис Дангерфийлд, кажете ми всичко, което смятате, че е от значение.

— Ужасно е, когато бъде убит човек, когото сте обичал. Първоначално бях като парализирана от ужас и след това… след това ме обзе силна омраза към Хорас Адамс и жена му. И, вярвам, бих намразила и сина им, ако ми беше дошло на ум за него. Не чувствах никаква милост или състрадание. Когато съдебните заседатели обявиха „виновен“ и разбрах, че Хорас Адамс е осъден на смърт, ме обхвана луда радост. Излязох и отпразнувах присъдата, съвсем сама.

— Значи и към мисис Адамс не изпитвахте никакво състрадание? — попита Мейсън, все още със затворени очи.

— Никакво. Казах, че я мразех. Към никого не изпитвах състрадание. Сама бих сложила примката на врата на Хорас Адамс. Помолих съда да ми позволи да присъствам на екзекуцията, но ми отказаха.