Ърл Гарднър - Давещата се патица

— Не — каза Мейсън, — арестува Марвин Адамс.

Тя го погледна така, като че ли виждаше лицето му за първи път.

— Арестува Адамс?

— Точно така.

— И вие не…?

— Не съм ли направил нещо? — допълни я веднага Мейсън, докато тя търсеше думите.

— Не останахте ли, за да му помогнете да се измъкне?

— Как трябваше да го направя?

— Като го посъветвате да не дава никакви показания.

Мейсън поклати глава.

— Мислех, че това е една от причините, поради която искахте да настигнете влака — каза мис Стрийт.

— Така и беше.

— Хайде, говорете поне веднъж малко по-подробно, скъпернико! — сряза го тя любезно. — Бъдете човек.

Мейсън каза:

— Така както стоят нещата, за него ще е най-добре да разкаже всичко по свой начин. Разбира се по такъв начин, че да не засяга определени неща и аз се погрижих за това.

— И кои са тези неща?

Мейсън извади писмото от джоба си и й го подаде. Тя го прочете, докато той управляваше колата през оживеното утринно движение.

— И какво значи това?

— Бих могъл да се обзаложа на деветстотин деветдесет и девет долара към един, че този Гридлей П.Лей е измислена фигура. Телефонният номер сигурно е на някой голям магазин или на фабрика, където работят стотици хора.

— Тогава това трябва да значи…

— Че убийството е било планирано — каза Мейсън. — Всичко планирано до секундата. Убиецът преднамерено е инсценирал всичко така, че подозрението да падне върху Марвин Адамс.

— И какво заключение трябва да се направи?

— Изводите са няколко. Между другото, че търсенето на убиеца ще се ограничи в тесен кръг.

— Как така?

— Първо — започна да обяснява Мейсън, — заради съвсем особена причина Марвин Адамс е взет на мушката. И то, защото личността, която иска да хвърли подозрението върху него, знае нещо, което дори самият Марвин не знае.

— Имате предвид нещо от неговото минало?

— Съвсем правилно. Въпросната личност трябва да е била добре информирана и да е знаела, че Милтър се е занимавал с това нещо.

— От писмото може ли да се направи още някакво заключение? — попита Дела Стрийт.

— Да. Че убиецът е знаел също и за експеримента с давещата се патица.

— И?

— Върху това си блъскам още главата — каза Мейсън. — Той е трябвало да знае, че патицата, която е била оставена в жилището на Милтър, ще бъде идентифицирана. Но как е можел да знае това?

— Значи той е трябвало да знае, че Уитерспоон е искал да пътува за грала, за Ел Темпло.

— Но самият Уитерспоон изглежда е узнал това, едва след като е седнал в колата… Той предприе пътуването съвсем импулсивно. Освен ако…

— Освен ако?

Мейсън сви устни.

— Освен ако всичко е било планирано от единствения, конто е знаел, че патицата би могла да бъде идентифицирана и че това непременно ще се случи.

— Искате да кажете, че…

— Джон Л. Уитерспоон е бил този човек — довърши мисълта й Мейсън.

— Но, шефе, това е абсурдно!

Мейсън каза:

— Може би не е толкова абсурдно. Той може да е направил плана си така, че Адамс да попадне в клопката. Защото той е искал Адамс да повярва, че е извършил убийство.

— Но не истинско?!

— Може би не.

— Тогава нещо трябва да е попречило на изпълнението на плана.

— Съвсем правилно.

— И какво ще му се случи, ако той е направил грешка?

— Тогава той е вътре — каза Мейсън. — Може да му се удаде да докаже, че не е било преднамерено убийство, а смърт, причинена от непреднамерен удар. Но ще му бъде трудно да убеди съдебните заседатели в това.

Гласът на Дела Стрийт трепереше от гняв.

— И защо не предприемете нещо? Защо не го кажете направо на Уитерспоон?

— Защото има закон срещу клеветата. Значи няма да казваме нищо, докато не го докажем.

— И кога ще стане това?

— Не знам — отговори Мейсън. — Може би няма да кажем нищо и ще предоставим на прокурора в Ел Темпло да направи съответните разяснения.

Изминаха в мълчание последната част от пътя към кантората. Мейсън паркира колата срещу сградата. Пресякоха улицата и Мейсън попита веднага служителя при асансьора:

— Пол Дрейк в бюрото си ли е?

— Да, пристигна преди половин час.

Качиха се горе. Мейсън пъхна глава в преддверието на канцеларията на Дрейк и помоли момичето:

— Моля, кажете на Пол, че съм в бюрото си. Нека дойде колкото може по-бързо при мен.

След това двамата с Дела се отправиха към кантората.

Дела тъкмо беше започнала да отваря пощата, когато отвън се чуха познатите стъпки на Дрейк и веднага след това специфичното за него почукване на вратата.