Ърл Гарднър - Давещата се патица

— Да кажем, че вие трябва да се държите така заради Лоиз!

— Тогава ще го направя.

— Дръжте се така, както ви казах.

Влакът сиря.

— Лос Анжелос! Лос Анжелос! — извика кондукторът. — Всички да слизат!

Мейсън стана.

— Какво количество от този детергент е необходимо, за да потъне една патица?

— Ако имате истински, съвсем малко. Няколко хилядни процента от водата.

— И веществото плава върху водата?

— Точно казано, не плава, но в края на краищата е същото. Отблъскващите водата молекули се стремят да се отдалечат от нея и се събират в голямо количество на повърхността, и то по всички повърхности, които са навлажнени.

— Разбирам — каза Мейсън. — И тези молекули разтварят маслото…

— Не, не разтварят маслото, а му пречат да отблъсква водата. След като детергентът се премахне от водата и перата, патицата може да плува отново съвсем спокойно.

— Аха, така — каза Мейсън, когато пътниците вече се бяха насочили към изходите. — Интересува ме точно тази патица. Казахте, че сте я оставил в колата.

— Да.

— Къде?

— На предната седалка.

— Не би ли могла да премине над облегалката и да се скрие някъде отзад?

— Не, беше още много малка, за да може да лети. Би могла да падне отпред на пода, но аз погледнах там.

— И така, не говорете нито дума за този детергент или за експеримента. Ако някой ви понита, кажете му, че сте взел патицата със себе си, като домашно животно. И засега не споменавайте нищо за това писмо от Лос Анжелос.

— Добре, така ще направя, щом като желаете, мистър Мейсън. Но вижте, иска ми се да взема тези сто долара. За мен в момента това е огромна сума. След като трябва да печеля пари за колежа и искам да се женя — можете да разберете, нали?

— Не виждам причина да не уредим това — каза Мейсън и извади портфейла си.

— Не, не, имах предвид само, че не трябва да изпускам този човек. Непременно се свържете с него.

Мейсън отброи пет банкноти но двадесет долара.

— Не се притеснявайте — каза той. — Аз ще опиша експеримента на този човек и ще прибера стоте долара.

Адамс се поколеба.

Мейсън пъхна банкнотите в ръката му.

— Не бъдете глупав. Правя го, за да не се налага отново да ви застигам с влака. Къде може да се купи този детергент, за да кажа на човека?

— На много места, но със сигурност в Сентръл Сайънтифик Къмнани в Чикаго, най-голямата фабрика за лабораторни уреди. Или в Националната химическа компания в Ню Орлиънс. И разбира се също така от Американската цианамидиа корпорация в Ню Йорк. Като знае какво вещество му е необходимо, ще го намери без трудности.

— Къде мога да ви потърся, ако ми потрябват някакви сведения? — попита Мейсън.

Адамс написа върху една картичка телефонен номер и я подаде на Мейсън.

— Добре, благодаря. Ако е необходимо, ще ви се обадя — каза Мейсън. — Сега трябва да се погрижа за багажа си, не ме чакайте.

Той проследи как Марвин Адамс забърза към изхода на гарата. Едва бе изминал двадесет-тридесет крачки, когато един мъж, който стоеше съвсем незабелязан до стената и наблюдаваше преминаващите хора, му прегради пътя.

— Адамс ли се наричате? — попита той.

Непознатият разтвори палтото си така, че да се види полицейската значка.

— В полицията искат да ви зададат няколко въпроса — каза той. — Няма да продължи дълго.

Мейсън мина покрай двамата, без да даде вид, че познава Адамс, който гледаше втренчено с уплашени очи полицейския служител.

— Искате да кажете… аз трябва… искат да ми зададат въпроси?

Мейсън не чу какво му отговори полицаят.

Дела Стрийт чакаше пред гарата в колата на шефа си. Мейсън седна зад кормилото.

— Наред ли е всичко? — попита тя.

— Да.

— Говорихте ли с жената във влака?

— Хм.

— Измъкнахте ли нещо от нея?

— Повече отколкото искаше да даде, но не толкова колкото аз исках да получа.

— Марвин Адамс също ля беше във влака?

— Да.

— Огледах се да разбера, дали наоколо се навъртат служители от криминалната полиция — каза Дела Стрийт.

Мейсън умело изведе колата от мястото за паркиране и я погледна бегло с весел поглед.

— И открихте ли някого?

— Не.

— Защо смятате, че можете да го направите?

— Да ги разпозная?

— Да.

— Те не са ли… е, някак си типични?

— Само в романите — каза Мейсън. — Истинските първокласни криминалисти са твърде интелигентни за да изглеждат като криминалисти.

— Имаше ли някой там?

— Да.

— И арестува ли блондинката на Алгоуд?