Ърл Гарднър - Давещата се патица

Мейсън се отдръпна малко назад, за да може келнерът да постави чашата кафе. Подаде му един долар и каза:

— Остатъкът е за вас.

След като келнерът се отдалечи, Мейсън попита така, като че ли въпросът не беше с особено значение:

— Милтър беше ли жив, когато вие дойдохте?

Нищо не трепна в младата жена, лицето й беше като покрито с маска, студено, презрително.

— Изобщо не знам за какво говорите — отговори тя.

Мейсън сложи захар и сметана в кафето, разбърка го, започна да го пие с бавни глътки, пушейки с удоволствие цигарата си. Блондинката запази студената си физиономия на млада дама, която се чувства отегчена.

Мейсън изпи кафето, премести стола назад и стана. В очите на блондинката се изписа изненада.

— Това… това всичко ли е? — попита тя.

Без да иска, тя изговори тези думи, въпреки решението си да мълчи.

Мейсън й се усмихна.

— Вие отговорихте на въпроса ми още в началото — каза той.

— Как така?

— Чрез учудения израз на лицето ви, последвалия го невинен поглед и заученото спокойствие при отговора ви. Тренирала сте това през цялата нощ. Защото сте знаела, че някой ще дойде при вас за да ви постави тези въпроси.

Със спокойна крачка Мейсън напусна вагон-ресторанта, оставяйки младата жена да стои безмълвно и да гледа след него, докато изчезне от погледа й.

Той намери Марвин Адамс в последния вагон. Младият човек го погледна така, като че ли не вярваше на очите си и веднага скочи от мястото си.

— Мистър Мейсън! — извика той. — Не знаех, че ще пътувате със същия влак.

— До преди малко аз също не знаех — отвърна Мейсън. — Седнете, Марвин, искам набързо да поговоря с вас.

Мейсън се настани удобно върху седалката и преметна крак върху крак. След това каза:

— Снощи вие взехте със себе си една патица от двора на Уитерспоон.

Марвин се засмя с грейнало лице.

— Една прелестна малка патица. Нахраних я с мухи и тя се държа много добре.

— И какво стана с нея?

— Не знам. Изчезна.

— Как стана това? — попита Мейсън.

— Взех я с колата в града.

— В собствената си кола?

— Не, бях взел колата от един приятел. Студентите от колежа с удоволствие карат такива коли. Виждала е много по-добри дни, но все още върви добре.

— С нея бяхте дошъл при Уитерспоон, нали?

Адамс се засмя.

— Да, пристигнах с нея и я паркирах точно пред къщата — каза той. — Забелязал съм, че мистър Уитерспоон винаги се дразни, когато колата стои пред къщата му. Два или три пъти, когато исках да пътувам до имението, той ми каза, че трябва само да телефонирам и той ще изпрати една от колите си с шофьора, за да ме вземе.

— Но вие не сте правил така?

— Не, наистина не съм. Старата кранта не изглежда съвсем благородна, но на мен ми харесва. Може би ме разбирате.

Мейсън кимна.

— Лоиз нямаше нищо против? — попита той.

Ехидната усмивка върху лицето на Марвин се превърна в нежна. Той каза спокойно:

— Тя дори се радваше.

— Добре — каза Мейсън. — Значи, вие взехте със себе си в града патицата. И какво се случи след това?

— Сбогувах се с Лоиз и бързо трябваше да приготвя куфара си, за да успея да хвана влака. И изведнъж почувствах силен глад. Исках да хапна набързо нещо. На главната улица нямах възможност да паркирам, но знам един малък ресторант на „Синдер Бут“ Авеню. Подкарах натам и спрях колата…

— Точно пред ресторанта?

— Не, там вече имаше много коли. Трябваше да отида почти до следващата пресечка, за да намеря място за паркиране. Защо питате?

— Не е важно — каза Мейсън. — Исках само да си изясня картината. Обикновено нещо за моите навици като адвокат. По-нататък.

— Защо такова голямо вълнение заради тази патица? Сърди ли се старият Уитерспоон, че е загубил една хубава патица?

Мейсън заобиколи отговора, поставяйки нов въпрос.

— Когато се срещнахме за първи път вие споменахте, че чрез някакво химическо вещество би могло да се накара една патица да потъне във водата. Как става това?

— Веществото се нарича детергент, средство за почистване, но това е много общо понятие — каза Адамс.

— Обяснете ми, моля.

Лицето на младия човек засия, нещо, което често се случва на хората, когато имат възможност да говорят на любимата си тема.

— Молекулите на детергентите имат сложна структура — започна той. — Единият край на тези надлъжни молекули е хидрофобен — с други думи има свойството да бъде отблъскван от водата. Другият край е хидрофилен, това значи, че той се свързва без съпротивление с водата. Ако един детергент се смеси с вода и сместа се постави върху маслена повърхност, тогава молекулите, които не се свързват с водата, се захващат към маслото. Другите се свързват с водата. Всеки човек знае — за да се изразим по-просто — че водата и маслото са естествени противници. Те не могат да се смесят. Но детергентът предизвиква не само смесването им — той ги свързва здраво един за друг.