Ърл Гарднър - Давещата се патица

— Знам. Но трябваше да й се доверя, защото тя познава ранчото и кучетата са свикнали с нея. А вие, Дела, щяхте да се затрудните. Колкото до риска, напълно съм наясно. Поех голям риск.

— Накъде отиваме сега?

— Трябва да свършим нещо в града. След това ще преследваме нощния влак и трябва да го изпреварим. Той вози спален вагон до главната линия, където го откачват, за да дочака експреса за Лос Анжелос. Осведомих се, че спалният вагон ще бъде прикачен в три часа. Значи ни остава точно един час.

— На този влак ли се е качила блондинката на Алгоуд?

— Хм.

— И още някой?

— Марвин Адамс.

— Значи те двамата са във влака.

— По-точно — двамата са в един влак.

— Дали това е само случайност?

— Не знам.

— Какво ще нравим в Ел Темпло?

— Искам да говоря с Алберта Кромуел. Нейното жилище е до това на Милтър.

— Неговата жена?

— Вдовица.

— Смятате ли, Че тя вече знае за убийството?

— Трябва да знае — ако е у дома си.

— А ако не е там?

— Точно това искам да установя.

— Полицията сигурно все още държи жилището под наблюдение.

— Вероятно.

— Искате да рискувате и да попаднете в ръцете й?

— Не.

— Но ще трябва, ако искате да установите, дали тя си е вкъщи.

— Има два начина да се провери дали една млада жена си е вкъщи — засмя се лукаво Мейсън. — Единият е да хвърлиш поглед в жилището й.

— А вторият?

— Да я намериш извън дома й.

— Е, не ме дръжте в напрежение, шефе. Къде?

— Ако една млада дама няма кола, тя има два начина да напусне града. Или с влака, или с автобуса. Последният влак е отпътувал. Най-напред ще погледнем на автогарата.

— Ще познаете ли жената, ако я видите?

— Мисля, че ще я позная. Освен това вече се запознах с една млада жена, която заема жилището до Милтър и твърди, че се казва Алберта Кромуел.

Дела Стрийт смирено се облегна на седалката.

— Когато не искате да говорите, е трудна работа да се измъкнат от вас сведения. Все едно да вадиш вода от запечатан кладенец.

— Но аз не мога да дам нещо, което не притежавам — каза Мейсън с усмивка.

— Не, дори и да го имахте, не бихте го дал. Сега аз ще подремна малко. Вероятно няма да искате да дойда с вас на гарата.

— В никакъв случай.

— Е добре, тогава ме събудете, като се върнете.

Тя намести удобно главата си и затвори очи. Мейсън задържа високата скорост и намали едва при навлизане в главната улица на Ел Темпло. Малко преди автогарата спря. Тъй като Дела спеше още, той се измъкна тихо от колата, затвори внимателно вратата и закрачи по тротоара.

Върху широките скамейки се бяха разположили общо четири, човека, които чакаха автобуса за Лос Анжелос в три часа. Алберта Кромуел седеше самотна в един ъгъл. Беше подпряла глава върху ръката си и гледаше съсредоточено към изложените списания, но явно без да ги вижда.

Снимки с мрачни физиономии, които уж представляваха истински криминални случаи, бяха подредени една до друга. По-голямата част от тях представляваха пищни млади жени, заплетени в отчаяна борба за живота си и, съдейки по състоянието на дрехите им, за честта си.

След няколко секунди, през които Алберта Кромуел продължаваше да стои все така неподвижно, Мейсън каза спокойно:

— Наистина е подтискащо да мислиш за едно убийство, ако това пред тебе са кулисите, нали?

Като чу гласа му, тя обърна рязко глава. Потръпването издаде напрежението й, но когато заговори, гласът й звучеше съвсем спокойно.

— И вие ли ще пътувате за Лос Анжелос? — попита тя. Мейсън продължаваше да я гледа отстрани.

— Не.

Тя се обърна с намерение да го погледне, но погледът й стана несигурен и се извърна отново.

— Не мислите ли — каза Мейсън, — че ще е по-добре, ако ми разкажете за това?

— Няма нищо за разказване. За какво изобщо става дума?

— За причината, поради която така внезапно решихте да пътувате за Лос Анжелос.

— Не смятам, че може да се говори за „внезапно“, тъй като бях запланувала това пътуване от известно време.

— Да помислим — каза Мейсън. — Като че ли не носите никакъв куфар. Дори дамска чантичка.

— Вас това засяга ли ви? — попита тя. — Впрочем, струва ми се, че прекалено много си позволявате, само защото аз…

— Да? Само… какво? — настоя Мейсън.

— Исках да бъда добра съседка.

— Казахте ми, че познавате Лесли Милтър само повърхностно.

— Е, и какво?

— Това вероятно е най-малкото, което всяка жена би твърдяла за съпруга си — подхвърли Мейсън.

Тя затвори очи и надменната й физиономия показа ясно, че не желае да продължава разговора.