Ърл Гарднър - Давещата се патица

Мейсън стана, отиде до будката с вестници и купи няколко списания. Върна се до скамейката, седна до младата жена и започна да прелиства списанията. Изведнъж той каза:

— Тук виждам интересна мисъл: Престъпникът допринася сам повече за залавянето си, отколкото полицията. При опита да заличи следите си, той почти винаги оставя някакви улики на полицията, независимо от това дали тя вече е имала някакви подозрения, или е вървяла по някакви следи.

Тя не каза нищо.

— Вземете например вашия случай — каза Мейсън спокойно, като че ли нещата изобщо него засягаха. — Вашето отсъствие едва ли ще занимава полицията още тази вечер, но утре сутринта тя веднага ще се заеме с издирването ви. Най-късно до обяд тя ще се осведоми къде бихте могла да бъдете и след обяд ще започне да ви търси. И още преди да настъпи нощта, главното подозрение ще падне върху вас.

— Подозрение? Какво подозрение?

— В убийство.

Тя се изправи рязко и го погледна с широко отворени очи. В тях се четеше ужас.

— Искате да кажете… някой… е бил убит?

— Като че ли не знаете това? — каза сухо Мейсън.

— Не, не знам.

— Вие изглежда доста бързахте да напуснете къщата, когато позвъних.

— Така ли?

— Да.

— Е, и какво?

— Нищо. Чиста случайност, нищо повече. Ако обаче полицията започне разследване за Милтър, тогава тя ще…

— Какво всъщност е направил Милтър?

— Той не е направил нищо — на него са му направили. Той е мъртъв.

По мръдването на скамейката, Мейсън усети нейната уплаха.

— Не е особено добре — каза той.

— Какво?

— Това конвулсивно трепване. Първият път — когато ме забелязахте тук — го направихте съвсем естествено. Но сега беше подправено. Ясно може да се забележи разликата. Може би щяхте да ме заблудите — ако не беше първото трепване…

— Кажете ми, кой всъщност сте вие? — попита тя остро.

— Името ми е Мейсън. Адвокат съм. От Лос Анжелос.

— Пери Мейсън?!

— Да.

— О-о-о… — възкликна тя с изплашен глас.

— Какво ще кажете сега да поговорим откровено?

— Аз… не мисля, че имам да кажа нещо.

— О, да, имате. Понякога хората подценяват способността си да говорят интелигентно. Помислете си още малко.

Мейсън отново се посвети на списанията. След няколко минути той каза:

— Тук пише за една млада жена, която избягва от мястото на престъплението. Ако не е била направила това, върху нея никога нямало да падне подозрение. Странен е този човешки порив да избягаш от нещо. Някой побягва и не спира за момент, за да ри разясни, че всъщност прави най-лошото. Да прочетем, какво са направили с тази жена.

Мейсън прелисти няколко страници и каза:

— Попаднала в женския затвор. Доживотен. Трябвала е ужасно за млада, хубава жена да се озове изведнъж зад решетките. Година след година да наблюдава как остарява. И ако в края на краищата я освободят, нейната кожа вече е груба, косата й е сива, няма я хубавата фигура, леката походка, а очите й не светят жизнерадостно. Тя е една унила, застаряла…

— Престанете! — Алберта Кромуел почти изкрещя.

— Извинете — каза Мейсън, — говорих само за това, което е написано в списанието.

Той погледна часовника си.

— Автобусът ще отпътува едва след половин час. Предполагам, че през задната врата на жилището ви се излиза на някаква веранда, на която има място за кофа за боклук и някакъв шкаф. Имали към съседното жилище преграда или само перила?

— Дървени перила.

Мейсън кимна.

— Може би той е приготвял горещ пунш за вас и тогава вие сте… Е, не искате ли сама да ми разкажете какво се е случило?

Тя сви устни.

— Той е очаквал — каза Мейсън — блондинката от детективското бюро, която пристигна с автобуса от Лос Анжелос. Тя е имала ключ от жилището. Вероятно той не е искал вие да узнаете това.

— Но аз знаех — изплъзна се от нея. — Касаеше се само за служебна работа. Аз знаех, че тя ще дойде.

— Значи той успя да ви убеди, че става дума само за служебни неща, така ли?

Тя не отговори. Мейсън продължи:

— Вие смятате, че той се е опитал да ви убеди, и вие сте се престорила, че сте му повярвала.

Когато тя вдигна поглед към него, той видя в очите й мъка.

— Казвам ви, че беше по служба — настоя тя. — Знаех, че тя ще дойде. Нарича се Сали Елбертън и работи в детективското бюро, за което работеше Лесли. Връзките им са служебни.

— И вие знаехте, че тя има ключ?

— Да.

— Трябва да е дошла по-рано, отколкото е очаквал той — каза Мейсън.

Никакъв отговор.

— Знаеше ли мис Елбертън за вашето съществуване?