Ърл Гарднър - Очарователният призрак

— В случая — прекъсна го съдията Морън — това няма значение. Патологът е бил длъжен да извърши своите задължения докрай. Разрешете ми, докторе, да ви задам няколко въпроса. Имаше ли по тялото на жертвата следи, показващи, че Хепнер редовно е приемал наркотици? С други думи — имало ли е по тялото стари следи от убождания?

— Не, сър. Стари следи нямаше. Много щателно огледах тялото. Често ми се налага да имам работа с наркомани, затова съм уверен, че той не е бил такъв.

Съдията Морън замислено потърка брадичката си.

— На зашитата се предоставя право… Съдът отлага разглеждането на делото за по-щателно осмисляне на новопоявилите се факти. Наистина, не ми се искаше да отлагам толкова рано, но ще продължим нашата работа утре от 10 часа.

След като съдията Морън напусна своето място, сред малобройната публика, присъстваща в залата, възникна забележимо оживление. Сега в погледите на съдебните заседатели, отправени към обвиняемата, можеше да се открие много по-голям интерес и дори съчувствие.

— Хамилтън Бъргър ядосан събираше разхвърляните по масата книжа и нервно разменяше реплики със своите помощници. После тримата напуснаха залата.

Дела Стрийт силно стисна ръката на Мейсън.

— Каква задачка им поставихте, шефе — каза тя. Мейсън кимна.

Жената от полицията сложи ръката си върху рамото на Елеонор, направи й знак да я последва и двете напуснаха залата. Пол се приближи към Мейсън.

— Какво стана? — попита го той.

Дрейк неуверено повдигна рамене и каза:

— Не можах да се приближа много, но видях Сюзън, когато излизаше от стаята. Тя, без да спира, отиде до асансьора и напусна сградата. Беше бледа като платно и много разярена. Трябваше да видиш какъв ефект имаше това върху Бъргър. Според мен той беше на края на силите си. Как мислиш, Пери, какво се е случило там?

— Би могло да се случи само едно — отговори Мейсън. — Показанията на Сюзън Гренджър противоречат в нещо на показанията на Ричи. Ти каза, че Сюзън се е отправила към асансьора?

— Точно така.

Мейсън се намръщи.

— Това означава, че Бъргър я е посъветвал да си иде вкъщи, а не да остане в съда. Тогава ние ще направим следното — ще я призовем като свидетелка на защитата. Той не очаква това. След прекъсването ще му поднесем чудесна изненада.

— Как разбра за тези следи от игла върху ръката? — попита Дрейк.

— Много просто. Когато разглеждах снимките, направени при аутопсията, видях една силно увеличена снимка на част от дясната ръка. Разбираш ли, тази снимка не беше сложена в комплекта, представен в съда, и не отговаряше на версията на обвинението. Сякаш нямаше видими причини да се направи подобна снимка. В началото не можах да разбера какво точно крие тя. Наистина, видях точките, но те биха могли да бъдат чисто технически дефекти в резултат на увеличението. Но след това стигнах до извода, че докторът не я е направил напразно. Това е била неговата презастраховка. От това се и възползвах. Това беше моят последен, отчаян шанс. И веднага след като го използвах, загадката се разреши. Трябваше да намеря слабите места на обвинението и аз ги намерих.

— И с какви шансове разполагаме сега? — попита Дела.

— Само с един и той е отчайващо малък — призна Мейсън. — И все пак аз ще се възползвам от него.

Мейсън, който почти цял час се разхождаше в кабинета си потънал в размисъл, накрая спря и наруши царящото в стаята мълчание.

— Знаеш ли, Дела — каза той, — чувствам, че съм пред прага на тази загадка, но нещо не съвпада. Ключът е някъде тук наблизо, а…

Изведнъж Мейсън рязко се обърна и радостно щракна с пръсти.

— Открих! Дявол да го вземе, излиза че ключът е бил у мен, под носа ми! Как не се сетих по-рано?!

— За какво?

— Помниш ли — каза Мейсън, — когато ние отидохме в „Титерингтън апартмънтс“, домът, в който е живял Хепнер? Тогава изпробвах няколко ключа, докато намеря нужния ми.

Дела кимна.

— А после — възбудено продължи той — ние се качихме до апартамента, в който Хепнер е живял под името Нюберг. Тогава аз опитах дали ключът от външната врата не отключва и вратата на апартамента. Ключът лесно влезе в ключалката, но не се превъртя. Помислих си, че съм сгрешил и започнах да изпробвам другите ключове, докато не открих необходимия.

— Не разбирам какво точно доказва това — каза Дела.

— Това, че входната врата може да се отвори — каза Мейсън — с ключ от която и да е квартира.

— Излиза, че ключът от апартамента е ключ към загадката? — попита Дела с усмивка.