Ърл Гарднър - Очарователният призрак

— Най-добрият ми приятел? — възкликна тя. — Това е много интересно! Как го измислихте?

— Точно така. Аз съм вашия най-добър приятел — повтори Мейсън. — А сега нека да оценим ситуацията. Вие сте живяла в Солт Лейк Сити и сте се представяла за майката на Дъглас Хепнер. И двамата сте се занимавали с рекет. В началото сте действали като детективи-любители и сте прибирали процентите от внесените контрабандни скъпоценни камъни, но постепенно сте превърнали това в шантаж. По-късно Дъглас Хепнер е намерен с куршум в тила, а в момента вие искате да вземете самолет и да избягате в чужбина.

— Е, и какво? Дори и така да е, ние живеем в свободна страна. Мога да постъпя така, както желая.

— Разбира се, че можете — съгласи се Мейсън, — но постъпвайки така, вие сама затягате въжето около тънката си и красива шия. Ако бях човек, който не подбира средствата, за какъвто очевидно ме смятате, не бих измислил нищо по-добро от това да ви позволя да седнете в самолета, а след това да ви призова в съда и да ви обвиня в извършване на убийство. Това би спасило Елеонор от смъртно наказание. Разбирате ме, нали?

— Но той е убит с нейното оръжие — възрази жената.

— Това е вярно — съгласи се Мейсън, — но Елеонор му е дала револвера за защита. А някой му е инжектирал голяма доза наркотик и той е умрял, намирайки се под влияние на наркотика. И не е било трудно, повярвайте ми, да се измъкне револвера от джоба му и да се застреля в тила.

— Вие казахте, че той е бил под въздействие на наркотик.

— Да. Струва ми се, че е било точно така. Инжектирали са му морфин.

— Тогава — замислено каза тя — това обяснява всичко.

— Какво по-точно?

— Нямам намерение да ви разказвам — заяви тя. — Просто мисля на глас.

— Напротив — каза Мейсън, — вие всичко ще ми разкажете. Аз ви връчих съдебната призовка и вие или ще ми разкажете истината сега, или ще се явите в съда в качеството си на свидетел по делото. При това в присъствието на репортери от вестниците, които ще записват всяка ваша дума.

— Не ми мътете главата с подобни заплахи.

— Възможно е някъде — продължи Мейсън да гони своята цел — да живее вашето семейство: майка, баща, а може би сте била омъжена и имате дете… Нима ви се иска…

В очите й се появиха сълзи.

— Проклет да бъдете! — изтръгна се от устата й.

— Аз просто ви рисувам картината, която ви очаква — каза спокойно Мейсън.

— Няма защо да въвличате в тази история семейството ми.

— Напротив, не аз, вие го въвличате — възрази адвокатът. — Вие и Дъглас Хепнер сте се занимавали с рекет. Не знам колко сте измъквали чрез шантаж, но сте имали разработена цяла система от сигнали. Когато Дъглас е имал намерение да шантажира своята жертва, той започвал да я ухажва, докато не е успявай да я подмами на малко пътешествие. Тогава той е звънял по телефона на своята „майка“ и й е казвал адреса и името на поредната жертва, а после сте устройвали скандал като сте се представяла за съпругата на Хепнер. В общи линии сте ловили жертвата си в капан. Заплашвали сте с разобличение…

— Не, не — възрази тя — не е имало нищо подобно. Толкова ниско още не съм стигнала.

— Е, добре — съгласи се Мейсън, — а как беше точно?

Тя запати клечка кибрит и с треперещи ръце я поднесе към цигарата си.

— Започнах да работя с Дъг, откакто получих възможност да пътувам в Европа като секретар-представител на едно държавно учреждение. Там правех малки сделки и се връщах назад. Струваше ми се, че постъпвам много хитро. Купувах от Европа скъпоценни камъни, толкова, колкото ми позволяваха моите оскъдни средства. Няколко пъти ми се отдаде да ги пренеса през митницата, а после Хепнер подуши това.

— Как е узнал?

— Сигурно съм се разприказвала. Общо взето една грешка влече след себе си друга. Така аз станах партньор на Дъг.

— Добре, продължавайте.

— Дъг беше умен, невероятно умен. Той притежаваше силно обаяние и можеше да спечели доверието на всеки. Работеше нашироко. Пътуваше в Европа и Америка. За един рейс успяваше да получи нужната му информация.

— За контрабандата със скъпоценни камъни ли?

— Това бяха дреболии — поясни тя. — Главната му задача беше шантажа. Информацията за митницата не му носеше големи средства, затова пък му служеше за прикритие. Основните му усилия бяха насочени към организиране на шантажа.

— Кой се занимаваше с шантажа?

— Аз.

— Продължавайте.

— В Солт Лейк Сити имах квартира и по телефона се представях за майката на Дъглас. Когато откриеше подходящ обект, той канеше момичето на пътешествие през уикенда. После ми звънеше по телефона. Представяше ми я, споменаваше за някои незначителни, но приятни за момичето неща, а после споменаваше за своето намерение да се ожени. Вие разбирате как са се чувствали момичетата. Те са се ласкаели първо от поканата за пътешествие, второ от честното отношение от страна на Дъг и на трето място от предложението за женитба… А после идваше моя ред. В момента, в който Дъг ми съобщаваше адреса, аз вземах първия самолет и пристигах в града, където живееше момичето. Влизах в апартамента. Оправях се бързо. Повярвайте ми, знаех какво търся и къде да го намеря. Когато откривах ценности, ги вземах. Ако намирах по-големи количества скъпоценности, играех ролята на митнически агент. В първия случай никой не се оплакваше, а във втория казвах, че много съжалявам, но сме проследили незаконен внос и съм принудена да представя заповед за арестуване.