Ърл Гарднър - Очарователният призрак

— Да бъда проклет, ако не е така — възкликна Мейсън. — Стой тук и се свържи с Пол Дрейк. Ако до десет и половина не се обадя, прибирай се вкъщи.

— Можеш да разчиташ на мен, шефе. Аз ще те чакам до… Шефе, а защо не ме вземеш със себе си?

Мейсън отрицателно поклати глава.

— Не, ти ще ми бъдеш необходима тук, а в случай, че стане нещо… ще ме измъкнеш от затвора.

Мейсън грабна шапката си и излезе забързан навън. Седна в колата си и я подкара с висока скорост към „Титерингтън апартмънтс“. Когато застана пред вратата, той натисна звънеца, към който беше прикрепена табелка с надпис „Домоуправител“. След позвъняването излезе жената, която съпровождаше сержант Холкълм в деня, в който завариха Мейсън, Пол Дрейк и Дела Стрийт в апартамента, нает на името на Франк Нюберг.

Мейсън каза:

— Не съм сигурен дали ме помните?

— Помня ви прекрасно, мистър Мейсън.

— Бих искал да получа информация.

— Съжалявам, мистър Мейсън. Ако става въпрос за апартамента на Нюберг, то не бих могла дори…

— Няма да ви питам за апартамента на Нюберг — успокои жената Мейсън. — Искам само да сравня моя ключ с този, който вие притежавате.

— Защо?

— Не мога да ви отговоря. Разработвам една версия.

Тя поклати глава. Мейсън извади от джоба си двадесетдоларова банкнота и каза:

— Нямам намерение да вземам вашите ключове. Трябва само да ги погледна.

— Е, какво — каза тя — предполагам… никой не ми е забранявал това, въпреки че… наистина… ме предупредиха да внимавам с вас. Казаха ми, че сте много хитър.

Известно време тя води вътрешна борба със себе си, а след това, явно преборила се със съмнението си, предупреди:

— Но съм длъжна да видя това, което ще правите, мистър Мейсън.

— Съгласен съм.

Тя отвори шкафчето, където пазеше ключовете и едновременно с това взе предложеното й възнаграждение. Мейсън извади от джоба си ключа и започна да го сравнява с останалите.

— Какво, вие имате ключ от нашите апартаменти ли? — полюбопитства тя.

— Искам да изясня дали апартамента може да се отвори с някакъв друг ключ — каза Мейсън като пропусна въпроса покрай ушите си.

— Това е невъзможно. Ние имаме най-добрите брави и при това всички са различни.

Сравнявайки ключовете, Мейсън внезапно откри един, който поразително приличаше на този в ръката му. Той го задържа малко по-дълго, за да се убеди в тяхната идентичност, като запомни написания над него номер 281. После го остави в шкафчето и сякаш нищо не беше станало продължи да разглежда останалите.

Жената бавно поклати глава.

— Изглежда напразно сте дошъл дотук и напразно загубихте двадесет долара, мистър Мейсън. По-добре щеше да бъде ако ми бяхте позвънил. Можеше да ме попитате и по телефона дали имаме еднакви ключове. Ние сме много чувствителни по този въпрос. Веднъж имахме неприятности…

— Исках лично да се убедя в това — безлично отговори Мейсън.

— А как върви процесът? — заинтересува се жената.

— Върви.

Домоуправителката поклати замислено глава и каза:

— Страхувам се, че момичето все пак е виновно.

— Може би — съгласи се Мейсън. — Фактът, че Хепнер е живял под името Франк Ормсби Нюберг внася елемент на загадъчност. Затова ми се иска за разкрия тази тайна…

— На мен също — отговори тя.

— Тук той имаше ли приятели?

Тя поклати отрицателно глава.

— А свободни квартири има ли?

— Много малко.

— Кои например? — поинтересува се Мейсън. — Ето например апартамент номер 300 е свободен. Колко време са живели в него?

— Около пет или шест месеца.

— А в двеста и шестдесети?

— Около две години.

— А в двеста осемдесет и първи? — попита Мейсън.

— О, този апартамент е изключение.

— Защо?

— Той беше нает от една млада жена, защото някой от близките й беше заболял сериозно и на нея често й се налагаше да го посещава. Тя е от Колорадо. Преди седмица нейният родственик почина и сега тя заминава.

— Струва ми се, че я познавам. Жената блондинка ли е?

— Не. Красива брюнетка на около двадесет и седем години. Тя е спокойна и много симпатична, добре се облича и има много хубава фигура. Може би ще ви направи впечатление.

Мейсън се замисли.

— Интересно дали съм я срещал. Как се казва?

— Седи Пейсън.

— Струва ми се, че името й нищо не ми говори — отбеляза Мейсън. — А вие колко години работите тук?

— Почти десет. Познавам добре всички „кореняци“ — от тях е най-лесно да получиш наема. Не е като с приходящите: ту са тук, ту ги няма.