Ърл Гарднър: Очарователният призрак

— Да. Стараех се да бъда не само нейната по-голяма сестра, но понякога и майка. По това време аз все още обичах Елеонор. Разбирате ли, ненавиждах нейната майка, но нямах нищо против Елеонор.

— Омразата сигурно се появи по-късно — предположи Мейсън.

— Да, по-късно.

— Кога по-точно? — опита се да уточни той, като хвърли бърз поглед към Дела Стрийт.

— Не много по-късно — призна си мисис Джордън. — Да кажем, когато тя навърши пет години и на всички стана ясно, че тя е дъщеря на майка си. Имаше сини очи и светли коси, които създаваха впечатление за невинност. Оттогава тя започна съзнателно да придава на лицето си ангелско изражение: вижте какво бедно сираче съм! — и у хората неволно възникваше желание да й помогнат. Тя се възползва от това и по-късно. Може би затова с мъжете не можеше да се спре… Ако баща ми знаеше всичко, което тя прави, сигурно би получил удар. Но ние не му позволяваме да научи подробностите. Заедно с Бил, моят съпруг, се стараем по всякакъв начин да ги скрием от него. Просто го лъжем в очите по тези въпроси, мистър Мейсън.

— Баща ви я обича, нали?

— Преди беше направо хипнотизиран от нея. Струва ми се, че вече не е така. Малко по малко той прозира истината.

— И така, предполагате, че Елеонор е призракът, който…

— Да, знам това със сигурност — прекъсна го тя. — Щях да бъда убедена, дори и да не бях видяла снимката. Тя избяга с Дъглас Хепнер. Бог знае какво се е случило след това. Но може да се очаква и най-лошото. Да допуснем, че тя се беше върнала отново при семейството. За да обясни случилото се, тя отново трябваше да лъже, да измисля оправдания, да прави мили очи на баща ми, възползвайки се от неговата слабост.

Но тя постъпва по съвсем друг начин: избира лунна нощ, устройва спектакъл с танци и какво постига — попада в полицията, гледа полицаите със своите големи сини очи и заявява, че не си спомня своето име и минало. Изгубила е паметта си. Тогава полицията я изпраща в болница. Във вестниците се появява нейната снимка, а роднините са задължени да хукнат, за да я спасяват. Семейството отново ще я приюти под крилото си. Ще намерим психиатър, който ще успее да възвърне паметта си, а след това Елеонор ще пусне в действие своята очарователна безпомощност и ние всички ще й простим.

Мейсън беше присвил очи и внимателно наблюдаваше своята клиентка.

— Дойдох при вас, мистър Мейсън — продължи тя, — защото вече се уморих от всичко това, а и искам да предпазя баща ми от новите лъжи. Боя се, много се боя, че този път Елеонор се е замесила в нещо по-сериозно.

— Защо смятате така?

— Струва ми се, че Елеонор… отиде твърде далече.

— И какво бихте искала да направя аз?

— Искам да дойдете заедно с мен в болницата. Искам да присъствате на разпознаването и да се заемете с този случай. Вие знаете много по-добре от мен какво е нужно да се направи, за да не се разгласи той. Вие умеете да се държите на ниво с репортерите, а лично аз желая да се срещнете с Елеонор и тя да ви разкаже от какво точно се страхува, какво я е накарало да бяга, какво се е случило и я е принудило да използва толкова нелеп начин, за да предизвика отново съчувствие към себе си, за да се върне в семейството.

— А после?

— После — продължи тя — ми се иска да поставите всичко на своето място. Вие трябва да се ориентирате в този хаос, да се погрижите вестниците да ни оставят на спокойствие, а баща ми да се вълнува колкото се може по-малко. Разбирате ме, нали?

— Баща ви здрав ли е?

— Физически той е все още здрав, но положението му е твърде деликатно. Той се занимава с търговия със скъпоценни камъни на едро. Специализирал се е в търговията с елмази. Хората му вярват. Думата му струва много повече от писмена гаранция. И ако нещо се случи, ако се раздуха този случай и стане голям семеен скандал — това ще бъде ужасен удар за него, просто ще го унищожи.

Мейсън се колебаеше.

— Разбирам ви, мистър Мейсън. Вие сте достатъчно зает и високоплатен адвокат. Затова приготвих чек за две хиляди и петстотин долара. — Мисис Джордън отвори чантата си и извади продълговат лист хартия. — Много ми се иска да ви заинтересувам.

Пери Мейсън повдигна вежди от учудване.

— Обикновено — каза той — клиентите, обръщайки се към адвокат, питат колко…

— Знам това — прекъсна го мисис Джордън. — Но този случай е по-особен. Ние сме в крайна необходимост.

— Вие искате — продължи Мейсън — да отидем заедно в болницата. А после?

— Аз ще потвърдя самоличността на Елеонор, а вие ще останете, за да поговорите насаме с нея.