Ърл Гарднър: Очарователният призрак

Преди да влезе в кабинета на Мейсън, мисис Джордън за миг се спря на вратата и хвърли на адвоката бърз и изучаващ поглед. Дела Стрийт ги представи:

— Това е мистър Мейсън, мисис Джордън.

— Благодаря ви — рязко каза мисис Джордън и погледна към Дела.

— Моля заповядайте, седнете — покани я Мейсън и посочи на своята клиентка удобното кресло пред себе си. — А сега ми разкажете какво ви доведе при мен.

— Четохте ли днешните вестници? — попита мисис Джордън, след като седна в креслото и внимателно придърпа полата върху коленете си.

Мейсън кимна утвърдително.

— Чудесно — каза тя. — В такъв случай знаете за онзи призрак, за ексхибиционистката от парка, която правела стриптийз на лунна светлина.

Мейсън отново кимна и обръщайки се към мисис Джордън каза:

— Доколкото разбирам, вие не вярвате в свръхестествени явления.

— Не, не вярвам, особено когато се касае за Елеонор.

— А коя е Елеонор?

— „Призракът“. Моята доведена сестра.

— Вие съобщихте ли за това на полицията?

— Не.

— Защо?

— Аз… бих желала първо да разбера дали си струва да правя това.

— Доколкото разбрах. — каза Мейсън, — на снимката, публикувана във вестника, в жената, която си е загубила паметта, вие сте разпознали своята…

— Паметта! Глупости! — мисис Джордън прекъсна Мейсън и го погледна право в очите. — Елеонор е загубила паметта си толкова, колкото и аз. Веднъж тя изпадна в подобно затруднение. И тогава, за да се измъкне, тя симулира загуба на памет. За да може да се завърне отново в обятията на семейството, Елеонор е прибягнала отново до този изпитан вече от нея трик.

— Ще ви помоля да ми разкажете всички обстоятелства около този случай — помоли я Мейсън.

— Преди около две седмици — започна мисис Джордън — Елеонор избяга с Дъглас Хепнер.

— А кой е Дъглас Хепнер?

— Скитник, пътешественик, търсач на удоволствия. Той е фалшив като тридоларова банкнота. 1 1 Банкнота от 3 долара в паричната система на САЩ не съществува. Б.прев.

— Тя е избягала с него, за да се омъжи?

— Това ни беше съобщено в последствие.

— Доколкото разбирам, вие не сте присъствала на бракосъчетанието.

— Разбира се, че не. Те просто избягаха. Моят съпруг, баща ми и аз бяхме заминали извън града през уикенда. Когато се прибрахме у дома, намерихме телеграма, в която тя ни съобщаваше, че се е омъжила.

— Откъде беше изпратена телеграмата?

— От Юма, щата Аризона.

— Смятате ли, че те наистина са се оженили?

— Мистър Мейсън, не знам какво да мисля и как да постъпя с Елеонор. Отдавна престанах да я разбирам. А и тази фотография във вестника… много хора ще я познаят… Ето защо толкова бързо дойдох при вас. Разбира се — побърза да се оправдае тя, — Елеонор вече пет пъти е попадала в неприятни ситуации. И винаги някой от нас бързаше, за да й помогне. Повече от всеки друг й помагаше баща ни и… с една дума тя е неговата любимка. Но Елеонор тръгна по много лош път — смята, че е задължително да завърти главата на всеки мъж. Тя е много привлекателна и се възползва докрай от това.

— Мразите я, напи? — сухо попита Мейсън.

— Да, прав сте, не я обичам — избухна мисис Джордън. — Още от петгодишна създава грижи на баща ни.

— Вашата майка жива ли е? Тя поклати отрицателно глава.

— Казахте, че Елеонор е ваша доведена сестра.

— Ще ви обясня, мистър Мейсън. Аз съм се родила, когато баща ми е бил на тридесет години. Сега съм на двадесет и… по-точно на тридесет. Баща ми е на шестдесет. Майка ми умря, когато съм била на пет години. След това, когато навърших осем, в живота на баща ми нахлу тази Сали Ливейн.

— Майката на Елеонор?

— Да. От момента, в който срещна баща ми, тя си постави съвършено ясна и конкретна цел — вкопчи се в него и успя да измъкне всичко, което можеше. Тя му пееше дитирамби и на всяка крачка го уверяваше, че обожава всеки косъм от главата му. Тя искаше да има семейство и Елеонор се появи като нормален резултат от този план — не защото Сали Ливейн беше привързана към семейството, а по простата причина, че тя разбра — докато баща ми има мен, не ще може да вземе връх. Беше нужно дете — нейно и на баща ми…

— Тя почина ли?

— Да. И при това съвсем неочаквано. Ще ви кажа съвсем честно, мистър Мейсън, аз не съм лицемерна. Когато навърших единадесет години, аз можех да се оправям в живота толкова добре, колкото и сега. Бях радостна, че тя умря. И сега съм доволна и не съжалявам за това.

— След това вие сте израснала заедно с Елеонор?