Ърл Гарднър - Очарователният призрак

— Чий е трупът? — прекъсна го Мейсън.

— Боя се, че това е всичко, което мога да ти кажа по този въпрос. Между другото и полицията не е стигнала по-далеч. На тила му е открита дупка от куршум. Очевидно тя го е застреляла в главата.

— Кога се е случило това?

— Преди около час — отговори Дрейк.

— Това Хепнер ли е? — попита Мейсън.

— Разпознаването все още не се е състояло. Засега това е просто тяло с дупка от куршум в тила.

Мейсън вдигна слушалката и набра нужния му номер.

— На телефона е Пери Мейсън. Трябва да говоря с доктор Ариел. Свържете ме с него възможно най-бързо. Случаят е много спешен.

След тридесет секунди доктор Ариел беше на телефона. Мейсън каза:

— Докторе, много се безпокоя за нашата болна.

— Състоянието й забележимо се подобрява.

— Доколкото разбирам при лечението на такива заболявания е важно да се избягват външни дразнители. Всяко емоционално въздействие може да има разрушителни последици, които могат да бъдат дори трагични.

— Напълно си прав — с недоумение каза доктор Ариел. — Но извинявай, озадачаваш ме. Какво има, Пери?

— Може ли да се избегне шок? — без да отговори попита Мейсън.

— Този, който лекарите наричат „индикаторен“, е невъзможно.

— Имам чувството, че скоро ще искат да я видят много хора.

— Но никой не знае къде е тя. Пери.

— Засега не знаят, но ще успеят да се доберат до нея.

— Имаш предвид репортерите ли?

— Възможно е. И други също.

— Може би намекваш за полицията? Но тя няма никакви улики срещу Елеонор Хепнер.

— Мисля, че нашата пациентка трябва да се премести някъде другаде, където никой не ще може да я намери и обезпокои — отново избягвайки отговора каза Мейсън.

Доктор Ариел за секунда се замисли.

— Добре — накрая се съгласи той. — Ще направя всичко, каквото мога.

— Само не се бави — помоли Мейсън, затвори телефона и се обърна към Дрейк: — Пол, ти каза, че имаш човек в полицейското управление…

— Имам, защо?

— Използвай всички свои връзки — настоя Мейсън. — Не се притеснявай за разходите. Опитай се да научиш всичко, каквото им е известно, за намерения труп. Уточни дали не е самоубийство. Какво е оръжието, намерено ли е. Кога е настъпила смъртта. Разпознат ли е трупа. Потърси къде е живял Хепнер. Намери колата му…

— Добре — уморено отговори Дрейк. — Но сега ще си отида в къщи. Къде да те намеря, Пери?

— Никой и никъде не ще може да ме намери, докато не преместят Елеонор на ново място и не бъде разпознат трупът. Това означава, че до утре изчезвам.

На излизане от кантората на Дрейк Мейсън си погледна часовника. Беше единадесет часа и осемнадесет минути. Тон запали колата си и тръгна към бензиностанцията. Докато служителят там наливаше бензин и миеше предното стъкло, Мейсън позвъни в „Белинда апартмънтс“.

— Разбирам, че вече е късно — каза той на телефонистка-та, — но бих искал да разговарям с мис Гренджър. Аз още сутринта я предупредих, че ще позвъня.

— Момент, свързвам ви.

Скоро се чу спокоен женски глас:

— Да… слушам ви.

— Извинете ме за безпокойството — започна Мейсън, — но бих искал да получа някои сведения за Дъглас Хепнер.

— Хепнер? — попита тя. — Хепнер…О, да. Извинете, с кого разговарям?

— Аз съм Пери Мейсън — адвокат. Оставих бележка в пощенската ви кутия.

— Да.

— Предполагам, че сте имала време за репетицията — след кратка пауза каза Мейсън.

— Каква репетиция?

— На вашата история.

— Каква история?

— Същата, която имате намерение да разкажете на полицията и на репортерите. Ще бъде най-добре да я разкажете първо на мен, а аз ще ви задам няколко въпроса, след което ще внесем някои поправки.

— Мистър Мейсън, вие заплашвате ли ме?

— Съвсем не.

— Защо трябва да разказвам нещо на полицията?

— Защото ще ви разпитват.

— За Дъглас Хепнер?

— Точно така.

— Къде се намирате сега?

— Недалеч от дома ви.

Тя се поколеба и изведнъж се засмя.

— Знаете ли, мистър Мейсън, вие ме заинтригувахте. Много съм чела за вас и за таланта ви да водите кръстосан разпит. И знаете ли, помислих си, че ще ми е много интересно да изпитам върху себе си силата на вашите проницателни очи. Заповядайте, мистър Мейсън. Чакам ви.

— Тръгвам веднага — каза той и затвори телефона.

Във вестибюла на „Белинда апартмънтс“ Мейсън приветливо се усмихна на портиера. Беше друг, не този, с когото той и Дела се бяха сблъскали сутринта. Качи се на асансьора и когато застана пред вратата с номер 358, натисна спокойно звънеца. Почти веднага вратата се отвори и миловидна млада жена със светли очи изгледа изпитателно Мейсън.