Ърл Гарднър - Очарователният призрак

— Добре — реши Мейсън. — Нека да бъде гост. Но тогава ще са необходими двама. Единият да бъде по-млад. В случай на нужда той ще съпровожда Дела. Другият — по-възрастен, с външност на бизнесмен, на когото няма да отвличат вниманието дамите в бански костюми и дългите крака, ще трябва да следи какви хора се въртят около Дела. С други думи, ако можеш и още — давай.

— Какво си намислил? — попита Пол Дрейк.

— Сега не мога да ти кажа. По-добре кажи докъде си стигнал с домашната си работа.

— До половината — каза Дрейк. — Слушай, Пери, да бъда проклет, ако мога да разбера, къде Елеонор се е венчала с Хепнер. Ние предположихме, че това е станало в Юма. Момчетата прехвърлиха регистрите — напразно. Допуснахме, че са се разписали с измислени имена — проверихме всички регистрирани бракове на втори и на трети август, дори намерихме всички младоженци. Също напразно. После проверихме всички пътни произшествия но пътя за Юма през нощта на втори — и нищо не намерихме.

— А майката в Солт Лейк Сити? — попита Мейсън.

— Тук наистина има нещо. Така наречената „мама“ при проверката се оказа очарователна брюнетка, на двадесет и седем години, която си има всичко, нали разбираш. Живее в нещо като куклена къщичка в случаите, когато е в града. Но тя доста пътува. Предпочита самолети и лети насам-натам…

— А между пътуванията изпълнява ролята на майка на Дъглас Хепнер, така ли?

— Очевидно само по телефона. На вратата й има табелка с надпис: „Мисис Седи Хепнер“.

— Боже мой! — възкликна Мейсън — Излиза, че Хепнер има втора жена.

— Засега съм затруднен да потвърдя това.

— Какво казва тя?

— Нищо. След разговора с теб тя затворила телефона, събрала си багажа, седнала в новичкия си „Линкълн“, казала на механика от гаража, че отива в Денвър и повече не се е появявала. Така че ние успяхме да проследим само пътя й от дома до гаража. Да се опитаме ли да я проследим по-нататък?

— Опитай, Пол. Мисля, че щом е споменала Денвър, очевидно е имала предвид Калифорния. А сега ми кажи, Пол, как стоят нещата с телеграмата от Юма?

— Телеграмата е била изпратена от пощата и никой нищо не знае за нея. В този ден през централния телеграф на Юма са минали неколкостотин телеграми.

— Е добре. Ако успееш да се добереш до нещо, съобщи ми веднага — помоли Мейсън.

— Добре — отвърна Дрейк, — ще помоля момчетата да се постараят. Между впрочем, изпратих свой човек със снимката на Хепнер в Лас Вегас. Той ще поразпита тук-там. Освен това моите хора ще прегледат и там регистрите за бракове. Мисля, че новости ще имаме едва привечер.

Беше почти десет часа, когато Пери Мейсън влезе в кантората на Пол Дрейк.

Детективът седеше зад бюрото си по риза. Беше захвърлил настрани сакото си и си приготвяше кафе. Той кимна на влизащия Мейсън, постави чашката върху чинийката и попита:

— Какво сте намислили с Дела?

— Тя навлезе в светското общество — отговори Мейсън. — Превърна се в богата безделница и ще се позавърти из този кръг.

— Поставяш примки ли? — поинтересува се Дрейк.

— Нещо от този род. Как е Дъглас Хепнер?

— Пуснахме слух, че Хепнер се е забъркал в една афера, което ни даде основание да покажем неговата снимка тук-там. Разбираш ли, Пери, това беше единствения ни шанс от хиляди, даже от милиони. Но ние се възползвахме от него и един професионален играч на покер позна мъжа на снимката.

— Дъглас Хепнер?

— Точно така.

— Казвай — настоя Мейсън.

— Представяш ли си, Дъглас Хепнер е комарджия. При това професионалист. Специализирал се е в покера. Преди това е работил на ролетка. Подмамвал е богати и неопитни партньори и им е вземал парите. Създавал впечатление на човек, на когото можеш да се довериш — остроумен, общителен, с приятна външност, приятен глас, с една дума — интересна личност.

— Кога е било това?

— Преди четири години.

— С какво се занимава сега?

— Ако искаш вярвай, ако искаш — не, но сега преживява от премии.

— Премии ли?

— Точно така!

— И кой му ги дава тези премии?

— Правителството на Съединените щати.

— Защо?

— Знаеш ли какво правят американците, отишли на екскурзия в Европа? — попита Дрейк.

— Разбира се. Изпращат вкъщи красиви картички, купуват сувенири…

— И всяка трета жена, например, пренася контрабанда. Много често тя е съвсем дребна, но понякога възлиза на солидна сума.

— Е и какво? — загуби търпение Мейсън.

— Ето какво. Митниците в САЩ изплащат премии за информация, отнасяща се до внасянето в страната на контрабандна стока. Да допуснем, че някоя си мисис Риарбемпер носи брилянт за десет хиляди долара. Тя ще се чувства в пълна безопасност, докато случайно не се изпусне някъде. Щом митницата получи сигнал, тя проверява много внимателно багажа на споменатата мисис.