Ърл Гарднър: Очарователният призрак

— Олга, бъди сигурна, че мистър Мейсън знае как се постъпва в подобни случаи — намеси се баща й. — Бих искал да добавя само една подробност, мистър Мейсън, която може би ще ви заинтересува. При своето бягство Елеонор е взела със себе си куфари, които правят впечатление на всеки, който ги види. Те са на бели и червени квадратчета.

— Благодаря ви — каза Мейсън. — Това е много ценен детайл.

Многоетажното здание „Белинда апартмънтс“ изглеждаше доста солидно и внушително, въпреки че по никакъв начин не можеше да се сравни с разположените около него луксозни къщи.

Портиерът, дежурен на входа, високомерно изгледа Пери Мейсън и Дела Стрийт.

— Бихме искали да се видим със Сюзън Гренджър — каза Мейсън.

— Моля, съобщете ми вашето име.

— Мейсън.

Портиерът с нищо не показа, че името му е познато.

— В момента мис Гренджър не е вкъщи.

— Кога ще се върне?

— Извинете, но не мога да ви кажа.

— А знаете ли дали е в града?

— Извинете ме, сър, но с нищо не мога да ви помогна.

— Предполагам, че мога да оставя една бележка в пощенската й кутия.

— Разбира се.

Портиерът взе от масата лист хартия и плик и с ефектен, отработен жест ги подаде на Мейсън.

Пери Мейсън извади от вътрешния си джоб писалка, помисли малко и написа:

„Дела! Тук не всичко е чисто. Прекалено хладно, прекалено официално. Когато му казах своето име, лицето му се вкамени още повече. Застани така, че да можеш да наблюдаваш телефона. Следи го внимателно.“

Незабелязано от портиера Мейсън подаде бележката на Дела, а после се обърна към него:

— Момент, моля. Трябва да изложа подробно проблема. Бъдете така любезен и ми дайте още един лист хартия.

Портиерът мълчаливо му подаде още един лист.

Мейсън се запъти към масата и седна. Дела постоя малко при него, а след това, като че ли без определена цел, прекоси стаята и застана недалеч от телефонния комутатор.

В това време портиерът се прибра зад стъклената преграда.

Мейсън мълчаливо седеше и драскаше по листа, давайки си вид, че пише. Накрая постави точка и внимателно прочете написаното:

„Мис Гренджър, сигурен съм, че е във ваш интерес да се свържете с мен веднага след като се приберете у дома“.

После се подписа, постави бележката в плика, залепи го и написа върху него:

„За мис Гренджър“

В това време Дела Стрийт се приближи и му прошепна:

— Той позвъни в апартамент триста и шестдесет. Още говори…

Внезапно портиерът погледна към тях, затвори бързо телефона, излезе в приемната и протегна ръка, за да вземе бележката.

Мейсън все още държеше писалката над плика.

— Какъв е номерът на апартамента й? — попита той.

Портиерът се поколеба малко, неговите хладни, леко изпъкнали очи се насочиха към върха на писалката и той произнесе неохотно:

— Триста петдесет и осем… Но не е задължително да записвате номера на апартамента върху плика. Мис Гренджър ще получи вашето писмо.

Мейсън написа номера на апартамента и му подаде плика. После хвана Дела Стрийт под ръка и двамата преминаха тържествено през вестибюла, запътвайки се към изхода.

— Какъв е изводът? — попита Дела. — Сюзън Гренджър живее в триста петдесет и осем, а той позвъни в триста и шестдесет. Какво ли следва от това?

— Това — отговори Мейсън, — че ни предстои да изясним някои неща. Нека да завием зад ъгъла. Колата ще постои на паркинга, а ние в това време ще направим малко разузнаване. В края на краищата тази сграда трябва да има и служебен вход, през който да се внасят мебели и други неща… Аха, ето я пътеката. Хайде, Дела.

Те тръгнаха по пътеката и когато се озоваха откъм задната част на знанието, видяха широка врата с решетка. Дела и Мейсън преминаха през нея и прочетоха голямата табела с надпис „Товарни асансьори“. Двамата влязоха в един от тях и тежката кабина започна да се издига от приземните помещения. Когато спря пред табелката с номер триста и шестдесет, те излязоха в коридора и Мейсън натисна звънеца от дясната страна на вратата.

Отвори им жена на около тридесет години, облечена така, като че ли всеки момент щеше да излиза. Тя очевидно искаше нещо да попита, но когато видя Мейсън и Дела, отстъпи назад с отворена от учудване уста.

— Това сте вие!? — възкликна тя.

— Напълно сте права — отговори Мейсън, продължавайки да стои на вратата.

— Как, аз… аз… Какво търсите тук?

— Вероятно портиерът е объркал сигналите.

По лицето й се появи изражение на ужас.