Ърл Гарднър - Случаят с непорочната скитница

— Ами колата дойде по този път, като се движеше доста бавно. Звучеше като че ли беше на ниска скорост, вероятно втора и след това изпълзя по тази стръмнина до магистралата.

— Ти видя ли я?

— Не, не я видях тогава. Чувах я. Стръмният наклон до магистралата е на около — вероятно на малко повече от четвърт миля разстояние от водостока, където седях.

— И след това?

— Сигурна съм, че колата се изкачи по този стръмен наклон на ниска скорост. След това превключи на втора скорост и когато превключваше на висока скорост, аз се показах пред фаровете.

— Сега, да се върнем назад за малко, Вероника. Преди да чуеш двигателя, чу ли някакви други звуци?

— Да.

— Какви бяха те?

— Изстрели.

— Колко изстрела, Вероника?

— Шест.

— Можеш ли да ги опишеш?

— Ами, по онова време си мислех, че беше давене на мотор, но после имах време да размисля и знам, че са били изстрели. Чух един, след около секунда-две чух още четири изстреляни много бързо.

— Кога чу тези изстрели, Вероника?

— Минута-две преди да запали колата.

— Възможно ли е да са били пет минути?

— Не мисля. Може би две-три минути, съвсем кратко време.

— Знаеш ли колко беше часа?

— Не точно. Мисля, че беше около девет, вероятно няколко минути преди девет.

— Много добре. Чула си изстрелите. Чула си как пали колата. Чула си я да идва по пътя. Видяла си я да идва към теб.

— Да, сър.

— Опита ли се да вдигнеш ръка, за да я спреш?

— Не, не направих никакво движение, но погледнах фаровете, така че мъжът, който кара колата, да може — е, нали знаете, да ме види добре.

— И какво се случи?

— Колата не се движеше. Едва превключваше на висока скорост и точно след като ме подмина, спря и тръгна назад.

— И след това?

— След това господин Адисън ме попита дали искам да се кача.

— Това се отнася за господин Джон Рейсър Адисън, обвиняемия в случая, мъжа, който седи от лявата страна на господин Мейсън.

— Да, сър.

Бъргър каза с глас, лепкав от състрадание:

— Вероника, знам, че темата не е приятна, но ще ни разкажеш ли точно какво се случи. Кажи ни всичко.

— Ами — каза тя, — господин Адисън спря, върна се назад. Попита ме дали искам да се кача. През цялото време го преценявах.

— Какво имаш предвид?

— Ами прецених звука на двигателя. Познах, че беше голяма и скъпа кола по тихото мъркане. След това имах възможност да видя силуета когато мина покрай мен. Имаше достатъчно светлина от таблото в колата, така че успях добре да го огледам. Приличаше на преуспяващ бизнесмен, не от типа, с който си бях имала работа през последните тридесет-четиридесет мили.

— И какво направи?

— Усмихнах му се, благодарих му и му казах, че бих искала да отида в града, ако отива натам. Той каза, че отива и аз се качих.

— И говорихте ли?

— Да, говорихме — тя се усмихна и каза, — това е едно от задълженията на младата стопаджийка. Ако на хората им се говори, тя говори. Ако не им се говори, тя мълчи.

— А господин Адисън искаше ли да говори?

Тя се усмихна и каза:

— Мисля, че искаше аз да говоря.

— И ти какво направи?

— Говорих. Разказах му за себе си и му казах, че отивам в града, за да — ами за да се огледам и да потърся щастието си.

— И му каза, че си напуснала дома си?

— Да.

— И какво направи господин Адисън?

Вероника повдигна поглед и повиши глас:

— Искам едно нещо да стане съвсем ясно. Господин Адисън беше съвършен джентълмен, съвършен джентълмен.

— Да, разбирам — каза Бъргър, — но кажи ми, какво точно се случи.

— Ами той ме попита дали имам къде да отседна и аз му казах, че нямам и той ме попита колко пари имам, а аз се опитах да отбегна този въпрос, но той беше много настоятелен и когато се оказа, че имах съвсем малко пари и не знаех къде точно щях да отседна, той ми даде един бащински съвет. Каза ми, че едно момиче не може да прави подобни неща в голям град, че там е различно от малкия провинциален град и след това каза, че ще ми намери място, където да отседна.

— И какво направи?

— Спря колата на една бензиностанция, влезе и говори по телефона и когато излезе, каза, че съм имала стая в хотел и че всичко било платено.

— И след това?

— След това, когато пристигнахме в града, той ме закара до хотел „Рокауей“ и се погрижи да се регистрирам и администраторът каза, че стаята е вече ангажирана за мен и това е всичко, което знам.

— Видя ли се отново с господин Адисън?

— Да.

— Кога?

— Следобеда на десети отидох при него в неговия универсален магазин.