Ърл Гарднър - Случаят с непорочната скитница

— Какво направи?

— Просто стана и тръгна и не чух нищо за нея два или три месеца. Бях ужасно разтревожена. Дори се обадих в полицията. След това тя се появи. Просто се е возила на стоп. Каза, че се е разходила и е видяла страната и че вече е готова да се установи и да работи. Е, да, но не за дълго. Само след три-четири месеца старата страст да пътува отново я обзе и преди да разбера, тя беше вече тръгнала.

— Сама ли?

— Сама — каза госпожа Дейл. — Не ме разбирайте погрешно. Вероника е добро момиче. Може да се е качила в нечия кола, когато е започнала, но това е всичко.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се, че съм сигурна. Казвам ви, Вероника е добро момиче в това отношение. Тя е просто неспокойна, пътешественик по душа. Не може да стои на едно място. Не мога да я обвинявам. Баща й беше същият, винаги неспокоен, винаги търчеше от едно място на друго, търсеше място, където да направи това, което той наричаше „създаване на кариера“. Почти веднага след раждането на Вероника той тръгна на някъде, за да открие някаква Земя на възможностите. Никога не я намери. Постоянно бях разорена, за да финансирам пътешествията му, но той винаги говореше по един и същ успокоителен начин. За Бога, този мъж можеше да те накара да се развълнуваш за всичко, когато говореше с теб. Беше пълен със златни мечти. Понякога ми разказваше за възможности, които е пропуснал само защото не е бил там малко по-рано. Беше пропуснал възможността да стане милионер два пъти — просто я е пропуснал с ден-два. Загина при автомобилна катастрофа, когато Вероника беше на пет години.

— И от колко време е тръгнала Вероника на това последно пътешествие?

— Малко повече от година. Получавам пощенски картички от нея от различни части на страната. Нямах възможност да й пиша. Тя беше постоянно в движение. Понякога минаваха три-четири месеца, преди да получа картичка от нея и когато получех, в нея пишеше само местата, където е била. Не пишеше никакви новини, само списък на местата, през които е минала. Изглежда, че пътуването е всичко, от което се интересува.

— Вероника имала ли е някога неприятности при своите пътешествия?

— Никакви, господин Мейсън. Тя е чудесна в отношенията си с хората. Може да ги гледа право в очите и да ги кара да се чувстват по-нищожни от калта под краката й. Аз просто не знам как го прави. Не знам как успява да постигне този детски поглед в сините си очи. А когато иска да се шегува, може да бъде душата на компанията. Но повечето пъти предпочита да стои и да мълчи. Никога не сте виждал някой, който да може да получава това, което иска като нея. Трябва само да мръдне пръста си и хората се надпреварват да правят това, което тя иска.

Госпожа Дейл светна от гордост.

— Случва ли се да закъса за пари и да ви поиска помощ? — попита Мейсън.

— Никога! Това момиче е най-добрия финансист. Не знам как го постига, но всеки път, когато я видя, тя е добре облечена и има много пари. Купува ми подаръци всеки път, когато си идва у дома. А пътешествията! Господин Мейсън, ще се учудите на колко места е било това момиче. Предполагам, че е била почти навсякъде в Съединените щати, а веднъж е отишла и до Мексико сити. Умирам от желание да я видя!

— Може да се наложи да почакате до утре, за да я видите. Сега е заета с някои неща.

— Такава е Вероника. Винаги е заета като пчела. Под нейните крака не може да расте трева.

Мейсън каза:

— Бих искал да ми докажете по някакъв начин, че сте истинската майка на Вероника, просто за документацията. Можете ли да ми покажете нещо?

— Но, господин Мейсън, разбира се, че съм майката на Вероника.

— Разбирам, но можете ли да го докажете? Може да се наложи да покажа доказателство за вашата самоличност.

— Ами, имам шофьорска книжка и картичката, която Вероника ми изпрати, нейни снимки.

Тя отвори портмонето си, подаде шофьорската си книжка на Мейсън, няколко снимки и пощенска картичка.

Мейсън ги огледа за момент, след което отиде до телефона и се обади в канцеларията на Бъргър.

Когато секретарката отговори на телефона, Мейсън каза:

— Знам, че е след работно време, но си помислих, че господин Бъргър може да е отишъл в канцеларията си след съдебната зала. Тук е Пери Мейсън. Бих искал да разговарям с него.

— Момент. Тук е. Току-що си тръгва за в къщи.

Мейсън чу гласа на момичето да казва:

— Господин Мейсън иска да разговаря с вас — след което, — момент, господин Мейсън, отива до другия телефон.

Чу се трополенето на стъпки, след това дълбокия, мощен глас на Бъргър изръмжа по телефона: