Ърл Гарднър - Случаят с непорочната скитница

— Колко време продължи това?

— Около тридесет, четиридесет и пет минути.

— След това?

— След това се изморих и осъзнах, че не мога да продължавам така и седнах до водостока.

— Колко коли пропусна след като седна?

— Николко. Колата на господин Адисън беше първата, която мина.

— Слуша ли звука на мотора?

— Да. В интерес на истината, господин Мейсън, колата на господин Адисън беше в някакъв страничен път. Чух я да пали, след това тя потегли по път, който беше малко или много успореден на магистралата и след това чух колелата по дървения мост и как колата се изкачи до магистралата, спря и отново потегли. Чух как шофьора сменя скоростите и звука на мотора и — ами, бях достатъчно изморена, за да поема всякакъв риск.

Мейсън погледна към Дела Стрийт:

— Колко време седяхте до водостока, Вероника?

— Не знам. Четири-пет минути. Нямаше много движение по онзи път в този час. Той е един от главните пътища, но не най-главния.

— Докато бяхте там чухте ли нещо, което е можело да бъде изстрел?

— Не изстрел — каза тя. — Някой си имаше неприятности с колата. Моторът се задави четири-пет пъти.

— Къде? — понита Мейсън.

— Някъде встрани от пътя. Божичко, господин Мейсън, може да е била колата на господин Адисън. Не знам. Беше някъде в онази посока.

— Чу ли я да се дави?

— Да, пет или шест пъти.

— Опиши това, което чу — каза Мейсън. — Един силен звук ли беше и след малко още един и…?

— Не, всички се чуха почти едновременно. Спомням си, че се зачудих защото обикновено се чуват такива звуци когато камион слиза надолу по хълм или нещо такова. Когато някой запали кола и моторът се задави, между отделните звуци има интервали.

Мейсън огледа лицето й. Тя посрещна погледа му със спокойно откровение и абсолютна невинност.

— Ти не каза нищо за тези звуци, когато говорих с теб преди това.

— За Бога, защо да го правя, господин Мейсън? Това беше давене на някакъв си автомобил.

— И звуците бяха слети?

— Да. Първият, след това друг и след това три-четири бързи, слети.

— И това беше всичко?

— Предполагам, че човека си е запалил колата след това.

— Но това беше доста преди да се появи господин Адисън, така ли?

— О, да.

— Колко време?

— Минута и нещо — каза тя невинно.

— Много повече от минута ли?

— Не мисля. Вероятно една-две минути. Сега като се замисля, напълно е възможно да е била колата на господин Адисън. Тя…

На вратата се почука, след това някой задърпа дръжката и ритна в основата.

— Хайде, хайде! Отваряй! — каза някакъв мъж нетърпеливо. — Отвори или ще съборим вратата. Полиция.

Мейсън каза:

— Вероника, искам да си помислиш внимателно…

— Какво прави тук полицията? — попита тя.

— Онези звуци — продължи Мейсън, — ти…

Един глас каза в коридора:

— Моля ви не вдигайте толкова шум. Ето ви резервния ключ.

В ключалката беше поставен ключ. Лейтенант Траг и сержант Холкомб влязоха в стаята.

— Я виж ти — каза Траг, — да не би да прекъсваме разговор на четири очи?

— Прекъсвате — му каза Мейсън. Холкомб каза:

— Мисля, че го заловихме, лейтенант. Обработва свидетел.

— Не знам — каза Мейсън. — Поразтревожихме Траг. Той няма да знае точно какво ни е казала Вероника и ще знае, че ние сме го записали.

— Той ще я помоли да му каже това, което е казала на нас.

— Пак няма да е сигурен. И когато свърши с въпросите тя ще бъде доста разтърсена освен ако не е най-изпечената лъжкиня в близките седемнадесет щата.

— Що се отнася до мен — каза Дела горчиво, — бих казала осемнадесет щата.

— Толкова ли е зле? — попита Мейсън.

Дела Стрийт блъсна яростно копчето на асансьора.

— Всички тези приказки за давещ се мотор — каза тя — наистина поставя Адисън на местопрестъплението.

Те влязоха в асансьора, качиха се два етажа нагоре и тръгнаха към апартамента на Дела Стрийт.

Дела пъхна ключа в бравата, завъртя го и когато нищо не стана, каза:

— Какво мислиш е станало с бравата ми? Аз… Тя отново разтърси ключа.

— Не мога да го завъртя — каза тя. Мейсън се опита да отключи и каза:

— За Бога, Дела, май е отключено.

Той завъртя дръжката и вратата се отвори.

— Проклета да съм — каза Дела Стрийт. — Изглежда съм тръгнала без да пусна резето. Оставила съм отключено, за да можеш да влезеш в случай, че ти извикам сам да отвориш вратата.

— Мисля, че точно така направи. Не си спомням да съм те видял да пускаш резето.

— Би трябвало. Винаги го правя.

— Трудно е да си спомниш такива рутинни неща — каза Мейсън, — но съм сигурен, че не го пусна. Това, обаче, е без значение. Проблемът сега е да се опиташ да облекчим Адисън. Нещата изглеждат доста черни. Колата му е била там вероятно точно когато е било извършено убийството. Човекът е бил убит с неговия пистолет. Има свидетел, който ще го постави на местопрестъплението точно, когато са били направени изстрелите. А сега имаме и свидетел, който ще потвърди, че изстрелите са били направени с бърза последователност. Ясно е как полицията ще построи своята теория. Адисън, убиецът, стои отвън до автомобила си. Ферел е в стаята на втория етаж. Адисън се подпира на вратата на колата или може би се навежда и се подпира върху капака. Прицелва се внимателно и дърпа спусъка, изпраща един куршум през прозореца и в мозъка на Ферел. След това спокойно се обръща, изпразва пистолета, отваря барабана, изважда патроните, поставя ги в джоба си и захвърля пистолета.