Ърл Гарднър - Случаят с непорочната скитница

— Добър ли беше бизнесът? — попита Мейсън.

— Не, малко местенце, където хората се отбиваха. Имахме постоянна клиентела от шофьори на камиони и хора, които през цялото време пътуваха. Разбира се, имаше и няколко местни клиенти. Ние почти никога нямахме истински приходящи пътници. Градът беше толкова малък, че малко хора се отбиваха там. Те просто го отминаваха.

— Не каза ли на майка си къде отиваш?

— Не. Просто тръгнах.

— Обадила ли си й се за местонахождението си сега?

— Не.

— Защо не?

— Страхувам се, че не знам. Страхувам се, че ще дойде да ме вземе.

— На колко години си?

— Осемнадесет.

— Не мислиш ли, че майка ти ще се опита да те последва, въпреки че не знае къде си?

— За Бога, не. Тя не би могла да знае дали съм тръгнала на север, на юг, на изток или на запад.

— Не мислиш ли, че може да се тревожи за теб?

— Съмнявам се. Достатъчно голяма съм сама да се грижа за себе си.

— Вероника, как се казва майка ти и къде живее? Къде е този малък град, за който постоянно говориш?

— Името й е Лора, Лора Мейл Дейл и не искам да ви кажа къде живее.

— Защо?

— Ще й пишете. Не искам тя да знае къде съм. Може да ме върне.

— Кажи ни точно какво се случи преди да се срещнеш с господин Адисън.

— Преди да се срещна с него?

— Точно така, непосредствено преди това.

— Имах проблеми.

— Какви проблеми?

— Проблеми с женкар.

— Как се случи?

— По обичайния начин. Опитвам се да подбирам колите. Преценявам ги и слушам мотора. Когато стоиш на пътя, можеш отдалеч да чуеш мотора на колата. Освен това, разбира се, можеш да научиш много от вида на колата. Ако е добре излъскана отпред и изглежда скъпа, се обръщам, така, че хората да могат да видят, че искам да ме качат. Но ако колата е занемарена, си обръщам гърба и вирвам глава, за да им покажа, че чакам автобус. Понякога греша. Този мъж беше една от моите грешки. Помислих си, че всичко беше наред и се качих в колата с него. Беше вече тъмно и не можах веднага да го преценя. Почти веднага след като се качих в колата, той започна да ме сваля.

— Ти имаше ли нещо против?

— Дотолкова, доколкото държеше ръцете си далеч от мен, беше ми — беше ми дори приятно. Толкова ли е ужасно това, господин Мейсън?

Дела Стрийт вдигна поглед от бележника си, улови погледа на Мейсън и му намигна леко.

— Това зависи — каза Мейсън. — Защо ти хареса, Вероника?

— Беше толкова различно от това, което се случва в малките градчета, начина, по който го правеше и всичко останало. Беше — просто беше умно. След това той започна да ме опипва и на мен ми се искаше да изпищя. Исках просто да изляза веднага от колата.

— И какво направи?

— Изключих стартера, грабнах ключа и, разбира се, колата спря. Отворих вратата и изскочих навън. Той не можеше да хукне след мен и да ме хване, защото не можеше да остави колата си по средата на пътя и да хукне да бяга.

— Ти какво направи, след като изскочи навън?

— Хвърлих му ключовете и — ами това е всичко. Просто му хвърлих ключовете.

— И след това?

— Той каза много неща, но, разбира се, мъжете правят това, когато са разочаровани.

— Как — попита Мейсън — разбрахте толкова много за мъжете?

— Аз… аз говоря с разни хора.

— А стопирането, откъде знаехте как да се справите с вълк?

— Едно момиче ми каза. Предполагам, че оттам ми е дошла идеята да пътувам на стоп. Това момиче беше едно от малкото приходящи пътници, които се отбиваха в ресторанта и тя ме заговори. Търсеше място, където да прекара нощта. Божичко, господин Мейсън, тя беше наистина смела. Имаше само около два долара и петдесет цента. Беше се движила само на стоп и щеше да продължи да се движи на стоп. Тя каза, че ще се справи някак си. Аз си мислех, че едно момиче трябва да бъде — е, нали знаете, лошо момиче, за да върши такива неща. Но тя ми каза, че не е необходимо да го правиш, че почти всички мъже се държат като джентълмени и някои от тях дават пари, за да помогнат. Попитах я за лошите и тя ми каза за трика със стартера. Тя каза, че винаги, когато влиза в кола, първото нещо, което прави е да забележи стартера и когато нещата станат непоносими тя може винаги да се пресегне и да изгаси мотора, да обърне ключа и да спре колата, след това да излезе и да чака друг превоз.

— И ти точно това направи през онази нощ, преди господин Адисън да те качи в колата си.

— Да.

— Помниш ли мястото, където те качи?

— Да, точно до един водосток.

— Сега, кажи ми точно какво се случи.

— Е, аз слязох от колата. Този мъж беше доста злобен и каза много неща, но след това потегли. Предполагам, че съм вървяла около миля и всеки път, когато чуех да идва кола, се скривах в храстите. Мислех си, че може да е онзи мъж.