Ърл Гарднър - Случаят с непорочната скитница

— Не знам.

— Има ли електричество?

— Не и когато аз бях тук. Нямаше дори и жици.

Мейсън заобиколи къщата, докато се озова отново пред входната врата.

— Всички прозорци са затворени с райбери отвътре — каза той. — Има ключ на задната врата. Който е напуснал къщата последен, трябва да го е направил през предната врата.

Мейсън опита бравата и се отдръпна изненадан, когато езикът изщрака и вратата се отвори с добре смазаните си панти.

От вътрешността на къщата се носеше застояла миризма, резултат от месеците, през които е била затворена и необитавана.

Мейсън каза:

— Добре, хайде да се поразходим.

— О, Боже! — каза Адисън. — Не е ли опасно?

— Естествено, че е опасно. Дръж ръцете си в джобовете. Искам да видя какво има в онази стая.

— Не мисля, че това ще се хареса на Ферел — ако някога разбере.

Мейсън каза:

— На никого не се харесва — и на полицията няма да се хареса. Дръж ръцете си…

Адисън се спъна, залитна напред, грабна парапета, за да се спаси, след което падна и се подпря на стълбите.

— Свърши — каза Мейсън.

— Какво свърши?

— Отпечатъци. Казах ти да държиш ръцете си в джобовете.

— Глупости! Не ставай мелодраматичен, Мейсън. Кой ще вземе моите отпечатъци?

— Полицията — каза Мейсън и тръгна нагоре по стълбите.

Адвокатът спря на горния коридор и каза:

— Стаята е на гърба на къщата. Така, има четири врати отляво. Мисля, че трябва да опитаме третата врата.

Лъчът от фенерчето на Мейсън показваше пътя по коридора. Той спря пред третата врата, поколеба се за момент, след това извади кърпичка от джоба си и с нея натисна бравата.

Вратата се залюля назад. Миризма на смърт посрещна ноздрите им.

Фенерчето показа тяло, проснато на пода с лице нагоре, едното око затворено, другото отворено, съзерцаващо тавана на стаята със стъкления си поглед.

Адисън се отдръпна така остро, сякаш Мейсън го беше ударил в стомаха.

Мейсън дори не се обърна като чу движението, а каза:

— Погледни през рамото ми. Не пипай нищо. Кой е този?

Адисън се върна неохотно, за да огледа над рамото на Мейсън.

— Едгар Ферел е.

— Сега вече знаеш защо трябва да държиш ръцете си в джобовете — каза Мейсън.

Адисън тихо изхленчи.

Мейсън затвори вратата на стаята, обърна се и внимателно се върна по същия път, по който беше дошъл през коридора.

Те слязоха по скърцащата стълба на старата къща. Мейсън спря, за да избърше с носната си кърпа бравата от вътрешната страна на вратата и желязната дръжка от външната. След това затвори вратата.

— В края на краищата — каза Адисън, — няма никакво значение дали ще оставим един-два отпечатъка. Трябва да съобщим в полицията, че…

— Хайде да обсъдим това — каза Мейсън, докато вървеше към колата.

— Какво имаш предвид, какво да обсъждаме? — попита Адисън. — Престъпно е да не се обадиш на полицията, когато си намерил труп. Не съм адвокат, но поне това ми е ясно.

Мейсън запали колата:

— Казах, че ще го обсъдим.

— Ами, започвай тогава — каза Адисън. Мейсън караше бавно по тесния път, пресече сухото корито по дървения мост и се изкачи по стръмния склон към магистралата.

— Хайде — каза Адисън нервно. — Започвай да говориш. Но искрено те предупреждавам, Мейсън, каквото и да кажеш, аз ще спра при първия телефон и ще се обадя на шерифа.

Мейсън каза:

— Така, както изглеждат нещата, бих казал, че Ферел е мъртъв от три-четири дни.

— Е, и?

— Това — каза Мейсън — означава вторник вечер. Вторник вечер е логичното време това да се е случило. Ферел е тръгнал на почивка. По една или друга причина той не е тръгнал веднага. Отишъл е в тази къща.

— Естествено — каза Адисън язвително. — Няма нужда да си адвокат или детектив, за да разбереш това.

Мейсън, след като беше спрял преди да се включи в магистралата, се прехвърли на платното и каза:

— И ти си бил тук вторник вечер?

— Никой не знае това, освен теб и мен.

— Нямаш ли намерение да кажеш това на полицията?

— Не съм чак толкова тъп.

Мейсън, докато местеше скоростите, каза:

— Помни, че си качил Вероника Дейл във вторник вечерта.

— Вероника няма нищо общо с това и това няма нищо общо с Вероника.

— Да се надяваме — каза Мейсън. — Покажи ми точно къде я качи в колата, Адисън.

— Тя беше от дясната страна на пътя, точно до този водосток, към който се приближаваме.

Мейсън насочи колата към външната страна на шосето и спря.

— Моля те, престани да се мотаеш и ни закарай до място, от където ще можем да се обадим на полицията — нареди Адисън.