Ърл Гарднър - Случаят с непорочната скитница

Вместо това Мейсън излезе от колита и отиде до водостока. След малко Адисън се присъедини към него.

— Мисля, че къщата е на не повече от двеста ярда оттук в права линия — каза Мейсън.

— Какво точно искаш да кажеш?

— Да предположим, че отидеш в полицията. Лицето ти е олицетворение на ангелска невинност. Ти си изненадан и шокиран от смъртта на своя съдружник. Полицията ти задава обичайните въпроси. Питат те дали си знаел за това място. Ти им казваш, че си го оглеждал с намерение да го купиш, че Ферел е бил с теб и че Ферел е решил, че мястото му харесва, долу-горе по времето, когато ти си го оглеждал.

Адисън кимна.

— И тогава — каза Мейсън, — полицията те пита дали си ходил там след това и ти какво ще кажеш?

Адисън каза:

— Не виждам защо трябва да им разказвам за личния си живот.

— С други думи, ще им кажеш, че не си ходил там след това?

Адисън кимна.

— И тук — каза Мейсън — положението става деликатно. Ако кажеш, че си идвал тук, ще трябва да обясниш защо. Ако кажеш, че не си идвал и полицията започне да проверява отпечатъците от гуми в калта и открие, че те съвпадат с тези на твоята кола и след това залови Вероника и я попита къде е била, когато си я взел с колата и ще докаже, че…

— Съм пътувал по тази магистрала като всеки друг шофьор — каза Адисън. — Бил съм на сто мили източно оттук по работа.

— Въпросът е — каза Мейсън, — че има един дървен мост над този сух извор точно до пътя. Мостът е стръмен. Ти си го минал на ниска скорост. Докато е седяла тук през нощта, когато е тихо, Вероника може да е чула колата ти още когато си тръгвал от къщата. Тя трябва да е чула гумите върху дървения мост, шума на мотора, докато се е изкачвал на ниска скорост и самият ти признаваш, че си карал бавно и само си превключил скоростите, когато си стигнал до Вероника.

Адисън не каза нищо.

— И така — каза Мейсън, — стигаме до нещо друго. Когато ти дойде в моята канцелария днес следобед, беше изнервен, изпукваше си кокалчетата, крачеше по пода…

— И защо да не съм? Имам си достатъчно тревоги…

— Ти си бизнесмен — прекъсна го Мейсън. — Свикнал си да имаш тревоги. Ти носиш отговорност. Трябва да вземаш решения. Почти не минава ден, в който да не си изправен пред някакъв проблем, който ще ти донесе много неприятности, ако не бъде решен правилно.

— За Бога, докога ще стоиш тук и ще говориш объркано? Студено е. Влизам в колата.

— Кога — попита Мейсън — се свърза с теб Лорейн Ферел и ти каза, че е видяла колата на съпруга си?

— Как мога да си спомням такива подробности? — попита Адисън.

— Кога? — каза Мейсън със спокоен, настоятелен глас. — И помни, че на Лорейн Ферел ще бъде зададен същия въпрос от полицията.

— Не знам. Вероятно веднага след обяд.

— Така си и помислих — каза Мейсън.

— Какво искаш да кажеш?

Мейсън каза:

— Искам да кажа, че когато дойде да говориш с мен, беше твърде развълнуван, за да ми разкажеш всичко достоверно. Искам да кажа, че след като Лорейн Ферел ти е казала, че е видяла колата на съпруга си, ти си осъзнал проблема, пред който си поставен. Не си искал да си правиш погрешни изводи и си дошъл тук. Този път не си отишъл направо до къщата, а си паркирал колата някъде но пътя, слязъл си по насипа, минал си през храсталаците, прекосил си сухото корито на извора, под оградата и си стигнал до място, откъдето си можел да наблюдаваш къщата от върбите. Не си видял никой да се движи. Любопитството ти е надделяло. Опитал си се да разбереш дали Едгар Ферел е бил тук. Ти…

— Не, не! — каза Адисън с паника в гласа.

— Отишъл си до къщата — продължи Мейсън спокойно и безжалостно. — Уверил си се, че няма никой у дома. Опитал си вратата. Тя се е отворила. Ти си влязъл. Не знам колко си търсил, но си намерил тялото на Ферел. Тогава си се паникьосал и си дошъл в кабинета ми.

— Мейсън, знаеш ли какво говориш?

— Знам и още как — каза Мейсън — това, което искам да кажа, Адисън, е, че ако си знаел, че тялото е било там преди да дойдеш в кабинета ми, си оставил отпечатъци навсякъде. И ако е така, сам си разписал смъртната си присъда в затвора „Сан Куентин“.

Светлината, която струеше от фаровете на паркираната кола на Мейсън беше достатъчна, за да покаже изумлението, изписано върху лицето на Адисън.

— И така — каза Мейсън, — помни, че говориш с адвоката си — и тръгна към колата.

Мейсън отвори вратата от лявата страна, седна на волана. Адисън се качи от другата страна и се стовари върху седалката.

— Сега — попита Мейсън — все още ли искаш да се обадиш в полицията?