Ърл Гарднър - Случаят с непорочната скитница

— Животът е пълен с разочарования.

Мейсън каза:

— Добре, ще се свържа с теб.

— По дяволите, сега си се свързал с мен.

— Казах, че ще се свържа с теб по-късно.

Хансел се изчерви:

— Не съм свикнал да припкам до канцелариите на разни хора. Следващият път ти ще дойдеш при мен.

Той стана от стола, хвърли фаса си нагло по посока на кошчето на Мейсън, не улучи с един-два инча и остави фаса да догаря на пода.

— Имаш адреса ми — каза той. — Когато искаш да ме видиш, обади се, уреди среща и ела при мен — и ако клиентът ти е умен, това ще стане преди седем часа тази вечер. Дъндас има краен срок в десет часа и ще иска време, за да изпипа тази история.

— Той повече ли ще плати от Адисън?

— Колко ще плати Адисън?

— Колко ще плати Дъндас?

Хансел каза на Мейсън, с глас, изострен от яд и разочарование:

— Не ме разбирай погрешно. Дъндас публикува това, което му давам, защото то е добро. Той ме държи на заплата, защото му давам достатъчно добри неща, за да си струва да ми плаща. Това означава, че трябва да предавам много горещ материал, страшно много.

— Е? — попита Мейсън.

— Ако го нямаше Дъндас, нямаше да имам никакъв път към публичността — каза Хансел. — За Бога, скици ли трябва да чертая? По дяволите! За адвокат ти си най-зеленият…

Той взе шапката си, изведнъж застина в поза на интерес.

След секунда извади чека от шапката, погледна го, след това погледна Мейсън.

— Да пукна! — каза той. Мейсън не продума.

Хансел отново погледна чека, след това мястото, където беше изхвърлил фаса, вдигна го, изгаси го и го хвърли в пепелника на бюрото на Мейсън.

— Не улучих кошчето — каза той. Мейсън не продума.

— Съжалявам — каза Хансел.

— Няма защо.

— Знаеш ли, в този бизнес, Мейсън, срещаме всякакви хора.

Мейсън кимна.

— Но — продължи Хансел, — ние не обичаме чековете.

— Ние не обичаме изнудвачите.

— Добре — каза Хансел, изкривена усмивка обезобрази лицето му и показа жълти зъби, — бъди гаден, ако така предпочиташ. Твоя работа. Ти си плащаш и помни, ако нещо не е в ред с това или ако си сложил подслушвателни апарати, ти ще съжаляваш. Аз съм легитимен вестникар. Попаднах на скандал, свързан с Джон Рейсър Адисън. Отидох при него, за да получа потвърждение. Ти се опитваш да ме подкупиш да не го издам. Вземам чека само, защото той ще докаже, че фактите са верни.

Мейсън не каза нищо.

— Хубава малка сладурана! — продължи Хансел. — Старият татко Джон Рейсър Адисън я настанява в хотелски стаи, изкарва я от затвора, когато я арестуват за скитничество. Милият стар татко Адисън — сега, дявол да го вземе, ако има подслушващи устройства, можеш да пуснеш целия запис. Ще ти кажа и още нещо. Цялата история в плик е готова за Дъндас. Ако нещо се случи с мен, пликът ще бъде в пощата навреме за крайния срок. Дъндас би дал предните си зъби, за да публикува такава статия с имена.

Мейсън каза изморено:

— Казах ти, че няма подслушващи устройства.

— Ако има, ще стане хубав запис.

Мейсън се прозина.

— По дяволите, не обичаме чекове — каза Хансел след известно време.

Мейсън каза:

— Знам. Казвал си го и преди. Ти предпочиташ парите на дребни банкноти. Ще ги сложиш в джоба си и ще излезеш. Следващия месец ще се върнеш отново със същата история и отново, и отново. А сега, за да вземеш двата бона, трябва да се подпишеш на гърба на чека и да го осребриш в банката. Ако се върнеш за още, нещата ще се усложнят.

Хансел се подсмихна подигравателно:

— Мислиш се за умен. Даваш чек. По дяволите, това не е умно, мен ако питаш, е тъпо.

Мейсън се прозина.

— По дяволите, няма даже да се опитвам да бъда дипломатичен. Аз държа поводите. Клиентът ти не ми е платил, защото си е помислил, че ще се върна за още. Изпратил е теб, защото си е помислил, че си достатъчно умен да измислиш нещата така, че да не се връщам за още. Той щеше да плати пет бона. Ти си му казал колко си умен и да напише чек за два бона. Е, добре, значи би трябвало да си умен. Хайде да видим колко си умен.

Хансел сгъна чека, прибра го в джоба на жилетката си и каза:

— Добре, умнико. Хайде да видим как ще си припечелиш хонорара.

Мейсън отново се прозина.

Хансел нахлупи шапката на главата си под ъгъл.

— Можеш да излезеш през онази врата — му каза Мейсън.

Хансел отиде до входната врата, отвори я, спря се на входа, обърна се и погледна Мейсън с наглата си, изкривена усмивка.

— Умник! — каза той саркастично и излезе. Вратата се затвори зад него.