Джон Кларксън - Хавайска жега

От Били Кранстън беше останала само една отвратителна гадост. Някога преливащ от енергия и обаяние, сега той беше жестоко разкъсан и обезобразен. Дори ослепителнобелите му зъби приличаха на малки, безжизнени и мръсни костици.

Снимките говореха на Девлин, че се е случила някаква ужасна трагедия, но не обясняваха причината. Той затвори папката и реши да прочете текстовете в самолета. Имаше достатъчно време да посрещне болката, която докладите щяха да му донесат.

По време на петчасовия полет до Хонолулу Девлин се запозна с цялата документация по случая на Били. Тя обясняваше какво се е случило след смъртта, но почти нищо за това какво е станало преди нея. Докладите сочеха, че полицията не е открила почти нищо, но не обясняваха защо. И, разбира се, как Били бе паднал толкова ниско.

Девлин реши, че отговорите би трябвало да започнат от бащата на Били, генерал Джаспър Кранстън. Затвори кафявата папка и задряма, докато огромният ДС-10 шареше с линии източното небе, удължавайки угасващия залез много повече от нормалното.

Полетът към слънцето задържаше отиващата си дневна светлина. Но когато самолетът се приземи в Хонолулу, беше вече нощ. Взирайки се надолу в мрака, Девлин нямаше усещането, че се намира над необятния океан. Приближаващата се нощна панорама приличаше на множество други — ивици и купища светлини се стрелкаха в тъмнината, без да разкриват онова, което се намираше отдолу.

Девлин слезе от самолета освежен и бодър. В Сан Франциско бе спал през нощта и почти цялата сутрин. И в самолета беше дремнал. Чувстваше, че тялото му възвръща силите си. Беше се обадил на генерал Кранстън и имаше адреса на къщата му в Оаху. Когато влезе в летището, Девлин нямаше усещането, че е на Хаваите. С изключение на един магазин, където продаваха гирлянди с цветя, това можеше да бъде всеки друг американски град. Едва когато стигна до коридорите, които водеха към централния терминал, той усети, че е на Хаваите. Изведнъж се озова в един терминал без стени. Имаше под и покрив, който да предпазва от дъжд, но нямаше стени. Обгърна го ароматният хавайски въздух, който се усещаше дори през изпаренията на самолетното гориво.

Всичко останало се вписваше в обичайните рамки. Отиваш до гишето за багажа. След това наемаш кола. Пъхаш документите в жабката. Буташ седалката назад. Нагласяваш огледалата. Намираш копчето за фаровете и потегляш.

Всичко това беше съвсем рутинно, с изключение на едно. Докато Девлин караше на север към Хонолулу, в един малък офис в източния край на аерогарата на бюрото на Кийко Рамон бяха оставени всички списъци с пътниците от пристигащите тази вечер полети. Кийко беше служител във фирмата, която се грижеше за сигурността на летището. Той беше облечен в стандартната кафява униформа с квадратна значка на десния джоб на ризата и отличителен знак на левия ръкав, което го правеше да прилича на ченге. Но Кийко не работеше в полицията. Той беше един от хилядите нископлатени, слабо грамотни работници, които осигурителните компании наемаха, давайки им достъп до места и информация, които повечето хора не могат дори да си представят.

Кийко Рамон имаше ранг на сержант в компанията „Хавайан Айланд Секюрити“ и получаваше по 8.12 долара на час — с 1.20 долара повече от служителите без ранг.

Фирмата отговаряше на стремежа на своя собственик — всичко на тези острови да му принадлежи. Това беше едно от предприятията на Еди Лиху, чиято максима беше съвсем ясна и проста — част от всичко, което дойде на островите, става негово притежание. Туристи, стоки за потребление, наркотици, проститутки — каквото и да е — всичко, което пристигаше и имаше някаква стойност, се превръщаше в притежание за Лиху. Естествено, за тази цел той трябваше да знае първо какво идва.

Ето защо Кийко Рамон преглеждаше списъците с пътници на трите авиокомпании. Задачата му не беше сложна. Той само търсеше имена, които да отговарят на определени характеристики — сами мъже или по двойки и сами жени. Смесените двойки не представляваха интерес. Жените по двойки не влизаха в списъка. Групите също. Както и японците. Специално внимание се обръщаше на американци, чиито фамилии показваха някаква етническа принадлежност.

Кийко първо проверяваше пътниците, пътуващи в туристическа класа и внимателно избираше неколцина. След това преглеждаше първа класа. Предпочиташе я пред туристическата. Винаги прочиташе списъка на пътниците много внимателно. Името Девлин не изпъкваше с нищо. Не беше като Браун или Уилямс, които Рамон приемаше, че винаги принадлежат на чернокожи. В списъците винаги имаше по някой сам мъж на име Браун или Уилямс. Името не беше и еврейско, каквито Кийко обикновено пропускаше. Нито пък латиноамериканско, което също би привлякло вниманието на Кийко. Девлин беше доста обикновено име, но Рамон не го пропусна. То принадлежеше на мъж, пътуващ сам, при това в първа класа. Затова го включи в списъка.