Джон Кларксън - Хавайска жега

— Не. Първоначално бях разпределен във военната полиция. Но не останах дълго в разузнаването. След около шест месеца се прехвърлих. Прекарах повечето време в Сайгон.

— Как се случи да бъдете във военната полиция?

— Бях полицай, преди да отида в армията.

— Полицай? Защо тогава попаднахте в армията?

— Просто не исках да бъда ченге повече и Чичо Сам реши, че трябва да продължа да се бия.

— Бил сте мобилизиран.

— Да.

— Но вие можехте да си останете полицай и да избегнете мобилизацията.

— Можех.

Кранстън погледна Девлин в очакване на още обяснения, но не ги получи. Накрая изсумтя и рече:

— Мисля, че военната полиция беше по-добра от повечето назначения там. Кога беше това?

— През седемдесетте.

— О, тогава вече всичко бе отишло по дяволите. Били беше там за втори път. Разбрахте ли какво стана след това?

— Не. Ние всъщност не поддържахме връзка след онази история в Камбоджа.

— Не е трябвало да ходите там и да стоите до проклетата граница. Скапаният идиот Никсън. Кучият му син одобри звездата ми на бригаден генерал, помогна ми да се пенсионирам по-лесно и затова май не трябва да го псувам много. Но въобще не беше наша работа да правим половината от онези гадости там. Много момчета като Били се превърнаха в развалини.

— Какво се е случило?

— На Били?

— Да.

— За съжаление той беше обзет от онази склонност на младите да мислят, че са непобедими. Предприемаше какви ли не неразумни рискове. Мислех, че ще успея да го предпазя от неприятностите, ако го взема под мое командване, но…

— Какво?

— Точно преди да бъде определено кога да се върне в Щатите, горкият нещастник беше пленен. Прекара повече от две проклети години в адски лагер за военнопленници, докато накрая успяхме да го измъкнем срещу размяна на затворници. Но той вече беше преживял много. Там момчето беше наградено с Бронзова и със Сребърна звезда. Както и с номинация за почетен медал. После с три Пурпурни сърца. Затворничеството сломи напълно борческия му дух. Направо го съсипаха, господин Девлин. Били вече не беше същият.

— Защо?

Кранстън стискаше в устата си незапалената пура така, сякаш искаше да възпре думите. Но те продължаваха да се изливат в горчив порой.

— Ти си чувал. Посттравматичен синдром или нещо подобно. По мое време го наричаха психическо разстройство вследствие на тежки бойни условия. Или пък изтощение след битка. Хиляди подобни неща. Чувстваш се скапан, объркан, имаш параноя, не можеш да стоиш в стая с хора, не можеш да се съсредоточиш, събуждаш се нощем, облян в пот, не можеш да се задържиш на постоянна работа. Разбирате.

— Донякъде.

— Донякъде? Да не би да сте от онези, които предпочитат да пренебрегнат случилото се?

— Не трябваше да става така.

Кранстън продължи да дъвче незапалената пура и отново въздъхна тежко.

— Да, никой вече не иска да слуша за това. Дори онези от нас, които бяха там.

— Понякога особено онези от нас, които бяха там.

— Аз не се срамувам от онова, което направихме, господин Девлин.

— Вероятно това е защото вие имахте късмета да избегнете неща, от които да се срамувате.

Генералът стана от дивана и отиде в кухнята. Отвори едно чекмедже и разрови за кибрит, за да запали пурата си.

— Не знам за късмета, господин Девлин, но имах достатъчно висок ранг, когато отидох там, за да остана над цялата тази гадост.

— Вижда се, че най-малко веднъж сте бил раняван. Или това е от кучето?

Кранстън не обърна внимание на забележката. Бръкна в един шкаф над мивката, взе една бутилка и си наля значително количество бърбън „Мейкърс Марк“. Върна се в стаята, като изпускаше кълба парлив дим от пурата и стъпваше тежко по дървения под. Отпусна се на дивана, погълна половината от бърбъна и каза:

— Да. Във Виетнам. В Корея ме раниха веднъж, но не толкова тежко, както в крака. Късметът ми ме беше изоставил през онази проклета война. Простреляха ме, докато слизах от хеликоптера. С това се занимавах там. Обикалях с хеликоптера и наблюдавах. Не бях направил и две крачки. Някакво огнестрелно оръжие с голям калибър ме уцели на около пет сантиметра над глезена. Вероятно петнайсетмилиметрова картечница. Отнесе цялото ми дясно стъпало. За трийсетина секунди ме върнаха в хеликоптера. Сложиха ми турникет и инжекция морфин. Не чувствах почти нищо. Най-неприятното е, че положението ми се влошава. На всеки пет или шест години трябва да ми отсичат по парченце кост. Ще се побъркам, ако се наложи да махнат коляното. Казват ми, че ако не вървя, протезата ще издържи по-дълго. Доста глупаво, нали?