Джон Кларксън - Хавайска жега

Сержантът събра общо шестнайсет имена. Напечата ги по азбучен ред заедно с номерата на полетите. Събраха се на една бланка на фирмата, която той изпрати по факс в централния офис в Хонолулу. Веднага щом се свърза по факса, Рамон се отправи към кафемашината. Оставаха му още три часа до края на смяната, но той беше почти свършил работата си за тази вечер.

Пътуването до къщата на Кранстън, която се намираше на северния бряг на Оаху продължи близо час. Девлин познаваше тези пътища. Беше пътувал по тях и преди. Но винаги настъпваха промени. Този път изглежда по магистрала Н2, която преминаваше в двупосочното шосе номер 99 и по-нататък в шосе номер 82, имаше повече пресечки и светофари. Променен бе по-скоро вътрешният свят на Хаваи, отколкото външният. Дори ананасите изглеждаха по-малки.

Дъждът ту спираше, ту започваше отново по пътя за малкото градче Халейва, намиращо се на северния бряг. След това въздухът сякаш се раздвижи от свежия ветрец от океана, който отвя дъждовните облаци. Девлин смъкна прозорците на колата и намали скоростта до ограничението от петдесет и пет километра в час. По-бавната скорост му даде възможност по-лесно да забележи отличителните знаци, които Кранстън му беше дал. Ресторантът „Джеймсън“. Брегът. Пешеходната зона. Те му спестиха ползването на пътна карта, по която Девлин не би могъл да се ориентира, докато кара. Той се успокои и защото така не му се налагаше да разчита дългите хавайски имена по малкото пътни знаци, които успя да забележи. Щяха да са му нужни няколко дни, за да свикне с различните пътища и селища, много от които се повтаряха със съвсем различни пътища и селища по другите хавайски острови.

Когато приближи мястото, където би трябвало да бъде къщата на Кранстън, Девлин започна да се оглежда за висока два метра и половина стена от вулканични камъни, намираща се от страната на океана. Мина покрай няколко ниски стени, но веднага забеляза тази на Кранстън. Тя беше по-висока, по-дълга и по-дебела от другите. Девлин подкара по една ивица трева, която вървеше успоредно на стената, търсейки алея за кола или някакъв вход. След около сто метра най-сетне стигна до голяма телена врата, широка около четири метра и половина. Вратата беше с колелца. Зад нея имаше алея, която водеше до двуместен гараж. След вратата стената продължаваше още около девет метра.

Девлин спря точно пред входа, слезе от колата и надникна през телта към голямата къща, разположена от изток към запад успоредно на брега. Виждаше се само една жълта светлинка близо до входната врата, намираща се на около шест метра вляво от Девлин.

Той потърси звънец или домофон, но не видя такова нещо. Къщата на Кранстън беше недостъпна.

Девлин опита да отвори вратата и откри, че е залостена, но не и заключена. Вдигна резето и я открехна, за да може да влезе. После пак я затвори. Беше направил няколко крачки към входната врата, когато от ъгъла на къщата изскочи един дог и се насочи право към него.

Кучето имаше чудовищно свиреп лай. Дори на слабата лунна светлина Девлин прецени, че кучето тежи най-малко седемдесет и пет килограма. Нямаше време да се върне и да излезе през оградата, така че Девлин поднесе към кучето малкия сак, който носеше, и се приготви да спре първото му връхлитане. Ако можеше да удари звяра отстрани, може би щеше да го ритне в ребрата, без да загуби крака си. Или пък да размаже носа му със сака. Девлин започна да псува на глас, както по кучето, така и по Кранстън, задето не го бе предупредил.

Но когато се приближи на около три метра от Девлин, догът спря и остана на място. Ужасяващото лаене премина в страховито ръмжене.

Девлин беше толкова ядосан, че изпита желание да нападне кучето само за да види кой ще надделее. Ако имаше пистолет, щеше да го застреля. Щеше да изпразни пълнителя в главата на звяра. Тъй като никой не се появи да извика кучето, Девлин си помисли, че може би е сбъркал къщата. Започна да отстъпва бавно към оградата, но догът веднага се придвижи към него и отново започна да лае. Нямаше намерение да спре. Девлин пресметна, че може би ще успее да се измъкне достатъчно бързо през оградата, да вземе манивелата, да се върне и да удари с нея звяра по главата. Но точно преди да се втурне да бяга, външната врата се отвори. На верандата се появи Джаспър Кранстън и извика:

— Добре, Артур, добре. Долу!

Кучето незабавно спря да лае и се свлече на земята.

— Стой на място!

Догът се подчини.

— Съжалявам — добави Кранстън. — Оставям го отвързан навън в имението, за да гони местните магарета далеч от къщата. Не можах да го намеря и да го вържа навреме. Бях седнал на верандата да ви чакам, но комарите щяха да ме изядат. Появяват се след залез-слънце. Елате, заповядайте.