Джон Кларксън - Хавайска жега

Девлин мислеше да излее гнева си върху Кранстън, но се въздържа, като погледна към мъжа, стоящ в блясъка на жълтата светлина. Бе минало много време, откакто беше виждал Кранстън, при това отдалеч. Но този състарен вариант на неговия командващ офицер сякаш наистина подхождаше на човек, който би се спогаждал толкова добре с едно свирепо куче. Кранстън беше едър мъж. Над метър и осемдесет. Въпреки тежестта, която при мускулестите мъже се появява с годините, Кранстън все още изглеждаше във форма. Имаше късо подстригана бяла коса и грубоватия вид на военен, но по-скоро на майор, отколкото на генерал. Девлин би се обзаложил, че той е единственият пенсионирал се генерал в американската армия, който е с един истински и с един изкуствен крак.

Девлин изчака гневът му да отмине и се отправи към верандата.

— Щастливец сте, че нямах пистолет. Можех да застрелям онзи звяр.

— Радвам се, че не го направихте. Аз обичам кучето. То си върши добре работата.

Кранстън му подаде месестата си ръка и Девлин я стисна. Генералът се завъртя на дървения си крак и го поведе към къщата, като попита през рамото:

— Това ли е багажът ви?

— Да.

— Добре. Влизайте. Добре дошли.

Девлин влезе в добре осветената къща. Сега разбра защо изкуственият крак на генерала вдига такъв шум на дървения под на верандата. Протезата не беше нищо особено. Представляваше пластмасова става за десен ампутиран крайник, съединена с нещо като долна половина от патерица.

Без да се обръща, Кранстън каза:

— Предполагам, че разбирате защо не ми се търчеше по кучето в тъмнината навън. Можех да му оставя купа с храна отвън и той щеше набързо да се появи, но това щеше да е допълнителна порция, а на мен ми се иска да стои леко гладен.

Девлин осъзна, че и господарят, и кучето бяха постъпили правилно.

— Забравете за това. Имате право. Кучето наистина е добро.

— Благодаря.

Генералът посочи едно място близо до преддверието и рече:

— Оставете багажа си там долу. Ей сега ще ви покажа стаята. Събуйте си обувките и влизайте.

Единственото стъпало на Кранстън беше босо. Беше облечен в шорти на райета и фланелка — основното облекло на Хаваите. Девлин се почувства навлечен в своите дълги панталони, обувки и чорапи. Когато се събу, той се почувства по-добре.

Девлин последва Кранстън по лакираните подове, направени от тъмнокафяво дърво. Изглеждаха добре поддържани, както и цялата къща. В гостната едната стена се състоеше от три реда прозорци, през които се виждаше Тихият океан, намиращ се на не повече от трийсет метра разстояние. Таванът в хола се извисяваше на седем и половина метра в центъра и се скосяваше до три и половина метра при източната и западната стена. Там имаше големи двойни плъзгащи се врати, а почти цялата северна стена беше в огледала. Обзавеждането беше обикновено, но елегантно. Ориенталски килими оформяха кътове, около които бяха наредени мебели — на едно място имаше диван и столове, друго беше оформено около широкоекранен телевизор. Имаше и нещо като столова — всичко това в голямата, просторна централна стая. Девлин видя два коридора от дясно и от ляво — единият стигаше до голямо кухненско помещение, а другият вероятно водеше към спалните.

Домът на Кранстън изглеждаше просторен и проветрив. Покрай долната част на северната стена имаше дървени летви, а цялата горна част на южната стена беше с отдушници. Пасатите от океана непрестанно преминаваха през къщата, като я охлаждаха и поддържаха въздуха свеж. Типична хавайска къща.

Кранстън посочи големия диван в средата на хола и каза:

— Седнете. Гладен ли сте? Нещо за пиене? Бира?

— Предпочитам бира.

Генералът отиде в кухненското помещение до южната стена и донесе две големи немски бири. Девлин за пръв път виждаше тази марка. В другата си ръка Кранстън държеше две халби. За едър мъж, при това с изкуствен крак, той се движеше свободно, дори със заети ръце.

Девлин си наля половин чаша и почти я пресуши. Кранстън напълни чашата си, но пийна само глътка. Бирата беше студена и много хубава — силна и освежаваща.

— Мисля, че не бихте искали да се заемете с всичко това още тази вечер — отбеляза Кранстън.

— Знам ли. Кучето ви успя да ме разсъни достатъчно.

Генералът въздъхна тежко и взе една полуизпушена пура от голям пепелник, направен от разтопена лава, втвърдена във формата на купа.

— Разбрах, че сте се запознали със сина ми във Виетнам.

— Да. Бях във вашия батальон.

— През цялата служба?