Джон Кларксън - Хавайска жега

Девлин си хапваше от плода и пиеше кафе, докато Кранстън държеше внимателно чаша натурален сок с лед. Генералът отново подхвана разговора от предишната нощ.

— Може би трябва да продължа с онова, което започнах да обяснявам снощи.

— Давайте — рече Девлин и кимна.

— Започнахме да говорим за мен, но би трябвало да говорим за Били. Прочетохте ли докладите от полицията и от медицинския преглед?

— Да.

— Купчина бюрократични глупости. Взаимно си прикриват задниците. Повярвайте ми, знам как става това.

— Вярвам ви.

— Добре.

— Аз и не очаквах повече от онова, което прочетох в докладите. Вие какво можете да ми кажете? — попита Девлин.

— За какво точно?

— Как е могъл Били да свърши като бездомен несретник, скитащ се из острова? Без никой да дава пукната пара за него?

— Аз давах — прошепна Кранстън.

— Кой друг?

— Не знам. Може би сестра му. Но от полицията със сигурност никой. Звучи невероятно да пропадне толкова ниско, нали?

— Така е.

— Значи вие го познавахте?

— Когато беше герой.

— Точно така, той беше герой, господин Девлин. И такива хора са рядкост. — Кранстън отпи от чашата си и продължи. — Но това беше отдавна. И ако започнеш да пропадаш по малко всеки ден, всяка година, в течение на много години, наистина можеш да паднеш доста ниско.

Девлин кимна отново и замълча в очакване на историята. Най-сетне Кранстън наруши мълчанието.

— След войната, след като излезе от затворническия лагер, той се опита да се върне към нормалния живот. Върна се да учи на континента, но това не продължи дълго. Каза, че не може да издържа в една стая с всички онези хора. Не можел да диша. Това беше в Лос Анджелис. Когато тази работа не стана, отиде в Санта Фе, където работи като фотограф. Но това също не продължи дълго. За малко живя с една жена на име Навахо, но тя го напусна. По това време мисля, че започна да пие доста сериозно. А и другите неща.

— Кои други неща?

— Мескалинът. Тогава получих едно писмо от него, което изглеждаше потресаващо. Страници, изписани с печатни букви, объркани думи, надраскани безразборно и рисунки. Петна от кръв и мръсотия. Помислих, че е стигнал до ръба. Не знаех какво да направя. Отидох в Санта Фе да го търся.

— И?

— Нямах късмет. Беше заминал. Намерих само караваната, където беше живял. Разбрах, че раздялата с Навахо му се беше отразила твърде тежко.

— Нещо повече?

— Нищо особено. Приятелите му нямаха голямо желание да говорят за него. Но аз смятам, че онази жена го бе наранила много дълбоко. След това той изчезна.

— За колко време?

— Около година. Появи се тук в началото на осемдесетте. Майка му още бе жива. Тя го посрещна така, сякаш всичко беше наред. Като че нищо не се бе случило. Той някак се стегна и можеше да се държи почти нормално. Но прикриваше онова, което го измъчваше. Бих казал, че все едно вървеше по опънато въже. Но майка му приемаше това положение и аз също останах пасивен. Какво можех да направя? Не можех да му кажа: „Дръж се, войнико. Трябва да ти направя медицински преглед — кръв и урина, за да видим какво става там вътре“. Не, аз се примирих с положението. Може би това беше последното добро, което можех да направя за майка му.

— Колко време успя да се крепи?

— О, около шест месеца. Няколко пъти се залови за работа — в строителството, после по корабите. Смело момче беше, дори тогава. Вие знаете това. — Кранстън посочи едно място в източното крило на къщата. — Живееше в онази, последната стая. Направихме в нея кухничка и баня. И отделен вход. Той се крепи в това състояние, докато майка му беше жива. Сигурен съм, че беше така. Просто се държеше на повърхността заради нея. Тя беше болна от рак. А Били не искаше тя да умре разтревожена за него. Правеше го само със силата на волята си. Понякога го гледах и ми се струваше, че главата му всеки момент ще се пръсне. Но той ставаше, излизаше за работа, усмихваше се на майка си, сядаше да вечеря с нас един път седмично. Но аз знам кога с един мъж е свършено. Това не беше Били.

— И тогава съпругата ви почина.

— Да. Три дни след това Били напусна къщата. Той получаваше максималните инвалидни осигуровки и не беше необходимо да работи. След като направи онова, което трябваше, той се премести на Биг Айланд. И просто стана част от онази отпаднала от обществото група хора, който се мотаеха из областта Пуна и главно около Кахоа.

— Отпаднала от обществото група?

— Стари хипита, ветерани от Виетнам, религиозни откачалки. Как ги наричат? Ню ейдж. Не са лоши хора. Това беше най-хубавото, или най-лошото място, което Били можеше да намери. Всеки там отглеждаше марихуана. Знаех, че и той пуши трева. Казваше, че успокоявала нервите му. Какво, по дяволите, трябваше да направя? Да му кажа да пие?