Джон Кларксън - Хавайска жега

Кранстън погледна към Девлин, за да види реакцията му, но като не забеляза нищо, продължи:

— Беше през 1984. Аз самият не бях в най-добрата си форма. Военната ми кариера беше приключила. Съпругата ми беше починала. Ампутираният ми крак гниеше. Залових се да довърша тази къща… както и да е… така че просто позволих на Били да замине, надявайки се на нещо по-добро. Тъй като не можеше без тревата си, както сам казваше, Били отиде поне там, където я имаше в изобилие. Известно време смятах, че може би там той се чувства добре.

— Добре?

— Господин Девлин, тогава „добре“ означаваше да не попадне в някое психиатрично заведение.

— А имаше ли случаи на насилие или нещо подобно?

— Поне аз не знаех за такива.

— Но той беше ветеран от войната.

— Да, наистина.

— Притеснявахте ли се, че той може да нарани себе си или някой друг?

— Може би някъде дълбоко в съзнанието си, да. Всяко едно от онези момчета знаеше как да изпразва пълнителя на М16 в човек. Но за Били това не беше от съществено значение. Подобно на мнозина той можеше да се запасява с оръжие и да ходи насам-натам, облечен в маскировъчните си дрехи. Но той никога не правеше това. В действителност, ще изразя моето най-искрено мнение, като ви кажа, че с всеки ден след войната той намразваше насилието все повече и повече. Страдаше вътрешно, но не го показваше пред никого, освен пред самия себе си.

— И какво стана после?

— Тогава добрият Чичо Сам реши да съсипе живота на Били, още веднъж. Той беше в Пуна и пушеше тревата си. Дори я отглеждаше. И тогава щатската и федералната полиция започнаха да вземат решителни мерки срещу наркотиците. Осъществиха операция „Зелена реколта“. Използваха хеликоптери. Пръскаха посевите. Арестуваха хора. Отнемаха имущества. Не подкрепям трафика на наркотици. Не бях съгласен Били да пуши трева. Но мисля, че държавата малко прекали с това. Те изпълняваха акциите така, сякаш водеха бойни действия. Но всичко им беше разрешено. Държавата, федералните власти, местната полиция. Всички се бяха включили. Така че каквото и спокойствие да беше намерил там Били, те го унищожиха напълно.

— Да се намираш на тропически остров и над теб да летят военни хеликоптери? Звучи като във Виетнам — отбеляза Девлин.

— Не знам. Може би това е било неоснователно извинение. Но аз мисля, че някои от онези хора наистина са се чувствали като във военна зона. Следващото, което узнах, бе, че Били е заминал отново. Без да остави никакви координати. Не се обади по телефона повече. Нищо. Изчезна отново. Отидох да го търся там, но не научих нищо. Хората от градчето знаеха за него, но никой не го познаваше лично. А аз, по дяволите, не съм детектив. Не знаех какво да направя и просто се отказах.

— Кога беше това?

— Преди няколко години.

— Но той все още е бил някъде там?

— Да. Там беше. Но просто не можеше да бъде открит. Нямаше къща. Най-доброто, което, можех да си представя, беше, че той живее някъде в тропическата гора и се крие от хеликоптерите.

— Откъде знаехте, че все още е жив?

— Помолих за услуга едни хора от правителствените служби, които познавах отпреди, и открих, че социалните му издръжки все още се изпращаха до пощата в Кахоа.

— Видяхте ли го след това?

— Веднъж. След като разбрах, че още е някъде наблизо, осъзнах, че трябва да действам внимателно. Прецених, че ако той идва да си взима чековете, аз мога да отида в края на месеца и да се навъртам наоколо, докато го засека.

— И?

— Чаках повече от седмица.

— Той появи ли се?

— Да. Видях го да влиза в една бакалия около седем часа сутринта.

— Говорихте ли с него?

Кранстън пресуши високата чаша плодов сок с лед. Без да пита, Девлин знаеше, че това не е чист плодов сок.

— Не.

— Защо?

— Това не беше Били, а някакъв друг човек. Приличаше на скелет. Все още беше едър, но много отслабнал. Изглеждаше изнемощял. Косите му бяха до раменете. Дълга брада. С едни провиснали шорти и стара риза. Обут в износени гумени сандали с каишки. Сякаш бе скитал в пустинята от години. Не знам. До това ли водят десет години пушене на марихуана?

— Мислите ли, че марихуаната има нещо общо с убийството му?

Генералът вдигна глава и каза:

— Мислите, че е бил убит?

— Все още нищо не мисля. Но очевидно вие смятате, че е бил убит, защото иначе нямаше да съм тук.

Кранстън погледна Девлин и рече:

— Как бихте нарекли факта да наръгаш с нож човек и после да го оставиш за храна на кучетата?

— Това ли се е случило според вас?