Джон Кларксън - Хавайска жега

Младата жена гледаше Девлин също толкова внимателно, колкото той нея, когато дрезгавият глас на Кранстън се намеси.

— Запознайте се с дъщеря ми, господин Девлин. Лийлани Килау Кранстън.

Девлин беше твърде стъписан, за да направи нещо, но накрая успя да се изправи. Тя протегна ръка и Девлин я стисна. Пръстите й бяха дълги. Кожата гладка. Но отвътре дланта й беше груба, а ръкостискането — силно.

Изведнъж жената стана някак резервирана. Усмихна се за миг, разкривайки ослепителните си зъби, които напомниха на Девлин за усмивката на Били Кранстън. Усмивка, която той винаги щеше да свързва с нещо достатъчно силно, за да спаси живота му.

— Аз съм Джак — каза той. — Джак Девлин.

— Харесва ли ви гледката от терасата на баща ми?

Девлин продължи да я гледа и отговори:

— Да, харесва ми.

— Дъщеря ми живее на около километър и половина надолу по брега — рече Кранстън.

— Брегът е много красив. Сигурно разходката между двете къщи е чудесна — каза Девлин.

— Да. Може би една от най-прекрасните разходки в света. Макар че не я правя много често.

— Какво ви води насам тази сутрин? — попита Девлин.

— Вие. Исках да разбера какво смятате да направите за Били.

— Точно за това говорим, Лийлани — намеси се Кранстън. — Казах ти, че искам да наема професионалист, който да поеме разследването. Това не е нещо…

— Не е нещо, от което аз да остана настрана.

— Аз не крия нищо от теб. Господин Девлин пристигна снощи. Нищо не сме решавали.

— Какво обсъждахте досега?

— Виж какво, Лийлани, нямам намерение да ти докладвам за всяко проклето нещо, което правя.

— Аз не те питам за всяко нещо, татко. Аз те питам за Били.

Девлин погледна прошарения генерал, който едва сдържаше гнева си. Струваше му се, че ако той не беше там, Кранстън щеше да изкрещи на дъщеря си и да й каже да си гледа работата. Което обаче не означаваше, че не би го направил в следващия момент.

— Ще отида до брега, докато вие двамата разговаряте — прекъсна ги Девлин. — Ще се поразходя.

Той слезе от терасата и се запъти към брега. Забеляза, че бащата и дъщерята изчакваха да се отдалечи достатъчно, за да не ги чува, но дори тогава той долови ругатните на Кранстън.

Девлин забърза към брега, за да не чува виковете. Изведнъж му се дощя да бъде далеч от къщата на Кранстън, от неговия гняв и от болката му. Съблече фланелката си, свали шортите и влезе във водата. Северният ветрец бе развълнувал океана.

Плуваше успоредно на брега, далеч от къщата. В първите пет минути му беше трудно да се движи в бурните води. Но постепенно свикна с хладината и мускулите му започнаха да се движат ритмично. Не мислеше за нищо. Дойде му на ум просто да поседи няколко дни под лъчите на горещото хавайско слънце и после да каже на Чоу да изпрати някой друг да открие какво се е случило с Били Кранстън. Някой, който да разбули истината за толкова години, изпълнени с болка.

Когато Девлин излезе от водата, Лийлани седеше на брега до дрехите му. Тясната й къса червена фланелка беше на пясъка. Единственото, което имаше на тялото си, беше черният бански, но това изобщо не я смущаваше. Девлин остана предпазлив. Тя изглеждаше ядосана. А той не искаше да стане жертва на гнева й. Ако не беше толкова красива и прелъстителна, Девлин вероятно щеше да се извини учтиво и да се върне в къщата на Кранстън.

Той седна на пясъка, но на разстояние от нея. Вторачи се в океана, като очакваше да изсъхне на слънцето, както и да чуе какво има да му каже Лийлани Килау Кранстън.

— Не мога да говоря с него — каза тя. — Може би ще поговоря с вас.

— За какво?

— За брат ми. Моят наполовина брат, Били.

— Хм.

— Какво би трябвало да означава това?

Тя говореше с жар, която учуди Девлин. Той я погледна, за да види доколко е сериозна. А Лийлани изглеждаше много сериозна.

— Може би, че ще ми създадете трудности.

— Разбирам.

— А откровено казано, в момента не ми е до това.

— Да го разбирам ли като заплаха?

— Не бих го нарекъл така.

— Какво друго? Да не би да сте от онези, които крещят? Или млъкват и се затварят в себе си?

— Вие и Били явно сте имали различни майки. Бяхте ли му близка?

Този въпрос я раздразни.

— Какво общо има това?

— Вие искахте да говорим за Били, нали?

— Бяхме много близки. Живеехме заедно благодарение на полигамията на моя баща.

— Той е имал две жени едновременно?

— Майката на Били, Една, беше законната му жена. Моята майка, Лили, беше тяхна икономка. Когато майка ми забременяла с мен, всички са знаели кой е бащата. Особено след като съм се родила. Но майката на Били отказала да изгони майка ми. Така станахме част от този дом. Били и аз израснахме заедно при много трудни обстоятелства. Били означаваше много за мен.