Джон Кларксън - Хавайска жега

— Охо, господин Девлин — рече Чан и скочи от столчето, — връщате се, а? Колко време ще останете?

Девлин слезе от взетата под наем кола и застана пред Чан, наблюдавайки безбройните му поклони — символ на внимание и уважение. Девлин, разбира се, търпеше раболепното държание на китаеца, но знаеше, че Чан има пистолет „Берета“, двайсет и втори калибър, и присвитите му очи не пропускат нищо. Освен това в разклатения подиум беше вградено контролно табло с бутони, които затваряха стоманените врати и изолираха подземния гараж. Никой не можеше да повика асансьора, нито да отвори вратите на приземния етаж без разрешението на Чан.

— Хей, Чан — каза Девлин. — Чакай малко. Дай да те видя.

Китаецът застана мирно. Девлин го потупа по рамото и стисна ръката му.

— Как е семейството ти?

— Благодаря, господин Девлин… Тип-топ. Жената е страхотна майка. Децата са добре.

— Колко станаха децата ти, Чан?

— О, още са толкова. Същият брой. Шест. Половин дузина.

— Не се ли родиха още, откакто те видях за последен път?

Китаецът се засмя.

— Още го правим с жената, но няма деца. Хубаво за мен, а?

— Не, хубаво за жена ти.

Девлин протегна ръка и взе пътническата си чанта от задната седалка.

— По-добре внимавай. Никога не знаеш какво може да излезе от потентен мъж като теб.

— Да, да. Може би. Но мисля, че жената вече не може да забременява.

— Е, не се знае. Всичко готово ли е?

Чан му даде един ключ и отговори:

— Аз ще паркирам колата. Апартаментът е готов. Кодът е днешната дата плюс шест.

— Колкото са децата ти, а?

— Да, да — рече китаецът и се поклони. — Половин дузина.

Девлин кимна, провери датата на часовника си и тръгна към асансьора.

Качи се на двайсет и четвъртия етаж и се отправи към ъгловата врата. Отключи капака на кодовата кутия и натисна цифрите. Ключалките изщракаха и тежката метална врата на апартамента се отвори.

Той влезе в охладената от климатичната инсталация крепост, намираща се на върха на един небостъргач, който гледаше към множеството хотели около Уайкики Бийч.

Южната и източната стени на апартамента бяха остъклени. На юг се виждаше Форт Деръси и хотелите, които почти закриваха океана. На изток имаше изглед към търговския дом „Ала Моана“, Пърл Харбър и центъра на Хонолулу.

Девлин разопакова багажа си, обади се на госпожа Банкс в офиса на „Пасифик Рим“ на Бишоп стрийт, поръча си храна и си уреди час в клуба по стрелба на Калакуа авеню. Управителят обеща да му запази тихо сепаре, отдалечено от японските туристи, които толкова доволно щракаха с пистолетите двайсет и втори калибър, пушките и револверите, снабдени с лазерни мерници, че беше невъзможно да уцелиш мишената.

Девлин влезе в скривалището в задната част на апартамента, използвайки същия код и си избра оръжия — деветмилиметров „Зиг зауер П 226“, който харесваше, защото беше безпогрешен и побираше петнайсет патрона. Пистолет „Берета 950БС“, двайсет и втори калибър за подкрепление, съдържащ само шест патрона, но тежащ по-малко от килограм и половина. И три разновидности на зиг зауера — „Каспиан Армс Командър“, четирийсети и пети калибър, деветмилиметров „Браунинг Хай Пауър“ с двойно действие и девет милиметров „Хеклер и Кох П7“. Регистрираният му „Каспиан Армс“ беше заключен в нюйоркската полиция като веществено доказателство, но и този щеше да свърши работа. „Хеклер и Кох П7“ беше солидно изработено германско оръжие, което се различаваше от зиг зауера по уникалния си спусъчен механизъм. Третата разновидност беше един от любимите му пистолети — „Браунинг“. И лежеше в ръката му по-добре от останалите.

Девлин сложи оръжията в едно куфарче, подплатено с дунапрен, взе подходящи патрони и излезе.

След като изстреля двеста патрона и задълбочено обсъди предпочитанията си с оръжейния специалист, той напусна клуба, доволен, че ще нагласят оръжията по вкуса му.

После се отби в офиса на „Пасифик Рим“ на Бишоп стрийт в центъра на Хонолулу.

Госпожа Банкс го очакваше. Секретарката, красива млада филипинка, й позвъни и го покани да влезе при пазителката на най-важния кабинет — на господин Чоу.

Едит Банкс беше съпруга на пенсиониран майор от Военновъздушните сили, който бе работил с господин Чоу. Тя беше висока едва метър и петдесет, вечно на около шейсет години и направена от стомана.

Всичко в нея беше както подобава. Въпреки хавайския климат, Едит винаги беше подходящо облечена в делови костюми, чорапи и удобни обувки. Маниерите и работата й бяха безупречни. Още преди да влезе в кабинета й, Девлин знаеше, че разрешителните му за носене на оръжие са попълнени с точните серийни номера на пистолетите, които бе избрал. В компютъра си госпожа Банкс имаше подробен списък на всяко оръжие от арсенала на „Пасифик Рим“.