Джон Кларксън - Хавайска жега

Колкото повече Лийлани говореше, толкова повече безпокойството на Девлин нарастваше. Вместо да чуе информация, която би могла да му помогне, той слушаше едно излишно словоизлияние.

Лийлани разказваше, а Девлин се хранеше. Слушаше. Гледаше я. После изпадна в стария си навик от тайните служби — започна да оглежда помещението. Да наблюдава посетителите. Излизащите хора. Броя на сервитьорите. Сетне отново погледна Лийлани. Доставяше му удоволствие да го прави. Наслаждаваше се на елегантните й бронзови пръсти, които си служеха с ножа и вилицата.

Ала безпокойството му продължаваше да нараства. Понякога семейството на жертвата знаеше информация, която му помагаше да намери отговора на загадката, забулваща смъртта. Този път обаче му се струваше, че Чоу трябваше да изпрати не него, а психиатър.

Девлин имаше нужда от почивка. Монологът на Лийлани всъщност беше доста тъжен. Смъртта на Били явно й бе въздействала силно. Ала информацията й не беше необходима на Девлин.

Той забеляза, че на паркинга се освободиха няколко места и я прекъсна.

— Слушай, паркирах на забранено място. Виждам, че пред ресторанта се освободиха места. Ще преместя колата, докато ти се нахраниш и ще се върна за кафето.

Лийлани малко се изненада, но каза:

— Ами, добре. Отивай.

— Връщам се веднага.

Той стана и излезе с облекчение. Изведнъж усети, че е стиснал юмруци от напрежение.

— По дяволите! — измърмори той, разтърсвайки ръце.

Защо му въздействаше така това семейство? Знаеше, че трябва да ги изслуша. Понякога роднините на убития разказваха всичко за десетина минути и му ставаше ясно какво се е случило, как и защо. Други бяха толкова съкрушени, че той само кимаше учтиво. Лийлани и баща й бяха някакво странно съчетание между скръб и ярост. Но не искаше да чуе онова, което те имаха да му кажат за Били. Девлин знаеше, че ако беше сам и имаше избор, който можеше да направи, без никой да разбере — ако не беше Чоу, семейството на Били и ужасните снимки на трупа му, съкровеното му желание щеше да бъде да замине веднага и да не се обръща назад. Ала знаеше, че не може да го направи. Решителността му нарастваше с всяка крачка. Трябваше да се върне при Лийлани и да я изслуша. Какво стои на дъното на цялата история. Дали Лийлани знае нещо. И да приключи с въпроса.

И после, също така внезапно, както бе стигнал до този извод, Девлин трябваше да забрави всичко това, защото докато бързаше по двулентовото платно и завиваше към малкия паркинг до плажа, забеляза двама мъже, които стояха до колата му. Изглежда бяха слезли от очукания ръждясал микробус „Шевролет“, паркиран малко по-нататък.

Те го видяха в същия миг. Обърнаха се и застанаха така, сякаш искаха да препречат пътя му. Вторачиха се в него, предизвиквайки го да се приближи. И двамата бяха огромни, намусени и грозни островитяни, свикнали да плашат хората само с вида си.

По-едрият беше само по мръсни широки шорти. Огромните му ръце бяха татуирани. Гледаше Девлин с подпухналите си очи и държеше лост в тлъстата си дясна ръка. Партньорът му имаше дълги коси, проскубана брада, дебели устни, сипаничаво лице и ловджийски нож с двайсетсантиметрово острие.

Мъжете очакваха, че Девлин ще се обърне и ще побегне. Но той, разбира се, не се обърна. Вървеше право към тях. Спря на пет крачки от колата.

Полуголият седна на капака на багажника и каза:

— Какво търсиш тук, бяло копеле? Този плаж е наш. Разкарай се.

Девлин не помръдваше, нито ги изпускаше от поглед. Вторият главорез вдигна ножа и рече:

— Какво зяпаш, задник такъв?

Девлин остана неподвижен. Не носеше пистолет. Нямаше никакво оръжие. Но знаеше какво да направи. Той погледна онзи с лоста и каза:

— Махни дебелия си задник от колата ми, грозен нещастнико, инак ще ти строша главата с оня лост.

Мъжете не очакваха такава реакция. По-едрият, онзи с лоста, слезе от капака, но не тръгна към Девлин. Двамата явно размислиха. Ала Девлин знаеше, че има трети, който се крие от другата страна на микробуса и взима решенията вместо тях. Мъжът изскочи и хукна към Девлин. Държеше алуминиева бейзболна бухалка, насочена към главата на Девлин. Главорезът замахна. Девлин се наведе и бухалката изсвистя над главата му. Другите двама също тръгнаха, но Девлин се съсредоточи върху бухалката. Скочи и блъсна с всичка сила нападателя си, после го хвана за китките и му нанесе два удара в лицето. Човекът падна в безсъзнание. Девлин сграбчи тялото му и го запрати към другите двама. В същия миг взе бухалката от скованите му ръце. Най-едрият от тримата падна. Девлин стисна здраво бухалката и я стовари върху лицето му, разбивайки челюстта. Главата на главореза отхвръкна назад достатъчно силно, за да се счупи прешлена на врата му. Алуминиевата бухалка строши костите. Инерцията на удара завъртя Девлин, който усети парещата болка от острие на нож в гърба си.