Джон Кларксън - Хавайска жега

Вдясно се показа ресторантът и Девлин престана да мисли за Лийлани. Нямаше голямо движение. Уличните лампи осветяваха рекламата на заведението, а на входа на паркинга горяха две големи керосинови факли.

Ресторантът беше от другата страна на плажа. Девлин обиколи два пъти паркинга, но не намери свободно място. Върна се на шосето, зави надясно, измина трийсетина метра и спря на един малък паркинг до плажа. На знака пишеше „След залез-слънце спирането забранено“, но той не му обърна внимание.

Слезе от колата и вдъхна ароматния нощен въздух. Застана неподвижен за миг, наслаждавайки се на възприятията, после се обърна и тръгна към ресторанта. Беше облякъл лек вълнен панталон и бяло поло „Армани“. Утрото, прекарано под слънчевите лъчи, бе възвърнало малко от тена му, придобит на Кайманските острови и той вече не се чувстваше бял като сирене турист.

Поздрави го атлетичната русокоса съдържателка, която сутринта явно бе карала сърф. Беше облечена в бели шорти и тясна къса розова фланелка с деколте. Имаше тъмнобронзов загар, типичен за островитяните. Девлин се постара да я гледа само в очите, когато осъзна, че още не е свикнал с изобилието от гола плът, която се показваше на островите.

— Добър вечер, господине. Имате ли резервация?

— Не. Имате ли някъде маса за двама?

Младата жена дори не погледна в книгата за резервации, защото знаеше, че ще разочарова високия красив мъж, на когото много искаше да угоди.

— О, не — отговори тя. — Нямаме нищо свободно до десет и трийсет.

— Чакайте малко. Проверете дали има запазена маса за осем часа на името Килау или Кранстън.

Съдържателката доволно погледна в списъка и видя резервацията под името Килау.

— Да. Ето. Дамата вече е тук.

Девлин се усмихна и я последва. Приближиха се до една маса на втория етаж до голям ъглов прозорец. Лийлани седеше в далечната страна и пиеше бяло вино. Беше облечена в обикновена светлозелена риза и избелели джинси. Девлин забеляза, че не носи сутиен. Пък и не й трябваше. Гъстите й черни коси бяха прибрани на тила с розов гребен от корал, разкривайки по-голяма част от шията й, отколкото бе видял на плажа. На масата гореше една-единствена свещ и бакърената кожа на Лийлани блестеше на пламъка. Когато се приближи до нея, Девлин видя, че на устните й има съвсем бледо червило.

Тя вдигна глава и се усмихна, разкривайки ослепителнобелите си зъби, после стана сериозна, сякаш не искаше да изглежда прекалено дружелюбна.

Съдържателката стоеше между двамата. При нормални обстоятелства тя знаеше, че може да задържи вниманието на мъжа, независимо с кого беше той. Особено когато беше облечена с прилепналите шорти. Но русокосата видя, че Девлин гледа само в една посока — към Лийлани. Усети електричеството между тях, макар че и двамата се правеха, че такова нещо не съществува.

Девлин седна. Коленете им се допряха под масата и те бързо ги отместиха.

— Благодаря за резервацията. На мен дори не ми мина през ум да запазя места.

— Трябва да живееш тук, за да знаеш, че в сряда вечер е оживено. Има специални намаления, за да напълнят заведението.

— Какви?

— Всеки втори плаща половин цена. Насърчават двойките.

— Или самците чревоугодници.

— Да. Тук има много дебелаци, които лесно могат да ометат няколко ордьовъра. А ти правил ли си го?

Девлин потупа плоския си стомах.

— Искаш да кажеш, че съм дебел ли?

— Господи, не. Ти си един от малцината мъже, които имат тяло като моето.

Той прие двусмисления комплимент без коментар. Лийлани сви рамене.

— Ами да погледнем нещата такива, каквито са. Ти и аз не сме създали тези тела. Това е късмет, който изтегляш от генетичната лотария. Само се опитвам да се грижа за моето и да го използвам колкото е възможно повече.

— Е, по всичко личи, че го правиш — рече Девлин и взе менюто. — Предполагам, че е време да вечеряме, а?

Двамата поръчаха храна и вино.

— Откъде да започна? — обади се Лийлани.

— С онова, което мислиш, че може да помогне. Всичко, което би обяснило случилото се.

Тя кимна и започна да говори. Първо му разказа за трудното си детство. Проблемите, с които тя и Били се сблъскали. Колко близки станали. После колко зле се чувствала от участието му във войната. Безпомощността, която изпитвала, докато той бил пленник. Отчаянието й, когато Били тръгнал по наклонената плоскост. Гледала как баща й се опитва да реши проблемите му, а когато Джаспър я помолил да стои настрана, тя мълчаливо отстъпила. Но сега горчиво съжалявала, че послушала баща си.