Джон Кларксън - Хавайска жега

— Какво работите?

— Скулптор съм. Работя главно с варовик. А от време на време, когато имам нужда от пари, се занимавам с водопроводни проекти.

— Трудово момиче, а?

— Да. По-силна съм от много други мъже.

— Сигурен съм, че сте.

Никой от тях не продума повече, докато не стигнаха до къщата. За Девлин беше много важно да гледа към брега вместо към Лийлани. Видя един местен тип, облечен в бяла фланелка и стар сиво-кафяв панталон, който вървеше към тях. Носеше въдица и празна пластмасова кофа. Изглежда търсеше удобно място, където да лови риба.

Когато стигнаха до къщата двамата спряха. Лийлани се обърна и каза:

— Аз все още искам да ви кажа това, което знам за Били, господин Девлин.

— Джак.

— Джак.

— А аз искам да го чуя.

— Кога да стане това?

Тя се постара въпросът да не прозвучи заповеднически.

— Трябва да отида до Хонолулу и да уредя някои неща там. Можем да говорим довечера.

— Чудесно. Може да поговорим по време на вечеря.

— Добре. Къде?

— Мразя Хонолулу.

— А някъде по средата на пътя между двата града?

— „Джеймсън“ в Халейва е близо до моята част на острова, а и ти няма да изминаваш целия път.

— Добре.

— По кое време ще ти е удобно, Джак?

— В осем.

Лийлани протегна ръка. Девлин я стисна и тя му се усмихна.

— Приятели?

— По-добре, отколкото врагове.

— В твоя случай съм сигурна, че е така. Не искам да съм наблизо, когато пак си изпуснеш нервите.

— Така е — каза Девлин. — По-добре да не бъдеш.

Ръкуваха се. Девлин видя как Лийлани се обръща и тръгва на запад по брега. Но не гледа дълго. Не искаше пак да го хване как зяпа задника й, особено след като много добре знаеше, че тя съзнава това. Така се бе вглъбил в усилието си да не гледа към нея, че не забеляза местния рибар, който беше оставил кофата и пуснал въдицата на около три метра от мястото, където бяха разговаряли.

Преди да излезе от къщата на Кранстън, Девлин се обади в офиса на „Пасифик Рим“ в Хонолулу, за да се увери, че апартаментът му е готов.

На връщане към Хонолулу той се съсредоточи върху околния пейзаж, който нощното пристигане бе скрило от погледа му. Сега, на ярката дневна светлина, Девлин видя каква голяма част от построеното по магистралата Кам беше грозно. Сградите рязко контрастираха на красивата природа. Пясъкът на плажа беше ослепителнобял. Имаше палми, искрящи сини води и буйна тропическа растителност. Ала къщите приличаха на колиби. Бяха направени от шперплат. Магазините имаха надиплени тенекиени фасади, а обществените сгради бяха направени от грозни бетонни блокове. Много от постройките се нуждаеха от боядисване. Някои от къщите бяха толкова стари и съсипани от времето, че листовете шперплат се бяха разлепили.

Отвсякъде лъхаше на немотия. Дворовете бяха пълни с ръждясали стари автомобили и лодки.

Тук-там големи циментови стени скриваха океана. Девлин знаеше, че зад тях се намират къщи за няколко милиона долара. Високи стени пазеха десетките декари скъпоценна крайбрежна собственост. Имаше ги на много места в Хаваи. Шепа богаташи бяха заграбили скъпата брегова ивица, докато мнозина други живееха в евтини полуразрушени къщи, караха ръждясали коли и преживяваха от социални помощи и от временна работа.

Девлин продължи да шофира бавно по двулентовото шосе. Мина покрай Сънсет и Уаймиа Бийч — известните свещени места за сърфистите. Скоро зимният прибой щеше да бучи по бреговете, довеждайки на състезание най-добрите в света.

Накрая Девлин излезе от градчетата по северния бряг и пое по магистралата, водеща към Хонолулу. Уличното движение се оживи.

Най-сетне стигна до Кухио авеню и спря до входа на един подземен гараж. Поздрави го усмихнатият беззъб господин Чан. Девлин не го бе виждал от две години, но Чан го поздрави така, сякаш се бяха разделили предишния ден. Чан беше вечният, но неостаряващ пазач на високата сграда, в която се намираше представителството на „Пасифик Рим“ в Хонолулу. Чан говореше чудат местен вариант на английски, но когато го съчетаваше с множество поклони и беззъби усмивки, езикът му прилягаше.

Чан обикновено седеше на едно високо дървено столче, сложено на подиума до входа на подземния гараж. Беше си измислил собствена униформа — бяла риза с къси ръкави и черен панталон. Ризите му винаги бяха чисти и колосани, но Девлин беше убеден, че са купени през 50-те. Черните панталони бяха неизменно едни и същи. Нищо у Чан не остаряваше и не се износваше. Както и самият той.