Джон Кларксън - Хавайска жега

— Ако имате намерение да доказвате, че полицията е била права, тогава няма нужда да работите за мен, господин Девлин.

— Искате да кажете, че трябва само да докажа това, в което вие вече вярвате?

— Що за въпрос, по дяволите? — повиши тон генералът. — Да му се не види, момче, изглежда изобщо не се интересуваш от случая.

Жената беше вече на около сто метра разстояние. Тя наистина имаше дълги крака. Раменете й бяха широки. Косите — прави, смолисточерни, прибрани на опашка, преметната през дясното й рамо. Беше само по черни бикини, които едва покриваха страхотното й тяло.

— По дяволите, Девлин, пука ли ви или не? — настоя Кранстън.

Девлин бавно отмести очи от жената и се вторачи в генерала.

— Дали ми пука, генерале? Питате ме дали ми пука? Човекът, който спаси живота ми, свършва полуизяден от диви животни, захвърлен на края на света и вие мислите, че на мен не ми пука? Мислите, че не знам как той е умрял в края на един дълъг път, изпълнен с болка и мъки, започнал още от онази мръсна война? Мислите, че не ми пука задето вие седите сам тук и пиете непрекъснато? Ядосвате се на някакви местни ченгета, които вероятно нямат представа как се разследва убийство. А аз съм се ядосвал на много хора в продължение на онези шибани двайсет години. Проблемът ми не е, че не ми пука. Проблемът ми е, че не зная кого да разоблича пръв и кого да накарам да си плати пръв. Може би трябва да започна от Камбоджа и да намеря гадовете, които объркаха ума на Били с онези мини, хвърлени по нас. След това да открия всички онези, които са стреляли по него, или са го тероризирали, или са го измъчвали във военнопленническия лагер. Или всеки офицер, под чието командване е бил. Или всяка жена, която го е изоставила. Или да започна с вас? Сега той е мъртъв, но това беше по-скоро неговата война, отколкото на някой друг. Да изровя ли костите му и да ги стрия на прах? Откъде да започна, генерале?

Кранстън видя огъня в очите на Девлин. За момент той наистина се уплаши да не би Девлин да го удари с юмрук в лицето. Беше изтълкувал погрешно хладните въпроси, които Девлин му бе задал. Но все пак запази самообладание. Седна срещу него и зачака, готов да посрещне удара, ако това щеше да се случи. Но Девлин потисна гнева си. Когато се почувства в безопасност, Кранстън тихо измърмори:

— Защо просто не започнете с това да откриете кой е забил ножа в корема на момчето ми?

Девлин кимна бавно и отново погледна към жената. Тя беше съвсем близо. Беше толкова красива, че му се прииска просто да поседи и да я погледа как минава покрай него, докато гневът и мъката го напуснат.

Тя беше висока и стройна. Бикините покриваха стегнатия й задник, който се извиваше дъгообразно около хълбоците и преливаше в развитите мускули на добре оформените бедра. Гърдите й бяха едри и стояха като изваяни на тялото. Въпреки че кожата й беше типична за хората от тихоокеанските острови — превъзходна смес от мед и бронз, лицето й имаше черти на човек от бялата раса. Носът й беше дълъг и правилен, а не широк като на полинезийците. А очите й, макар тъмни и бадемовидни, бяха по-големи от азиатските. Но може би най-чувствената част от нея беше устата й — онзи тип устни, които изглеждат леко сърдити дори когато се усмихват. Уста, която сякаш крие неизказана мъдрост. Уста, която не се нуждаеше от думи, за да каже, че всяко нещо си има и друга страна.

Имаше и още нещо, което привлече интереса на Девлин. Сега, когато тя беше по-близо, той видя, че точно над хълбока й и надолу по задника и десния й крак имаше сложна плетеница от сива татуировка. Татуировката се състоеше от преплитащи се триъгълници, кръгове и линии. Някога това е бил внушителен феминистичен символ на племената от островите. Девлин реши, че е направена на най-подходящото място — на силното бедро на самоуверената екзотична красавица.

Но татуировката беше само лека изненада в сравнение с онова, което последва. Жената не мина покрай къщата, а прескочи малката скала от застинала лава и продължи по окосената морава, която водеше към терасата на Кранстън. Тя вървеше право срещу Девлин и го гледаше така, сякаш идваше да му се скара, задето се бе захласнал по нея. Девлин се почувства неудобно. Беше хванат натясно и тази жена щеше да му даде да разбере. Но той не се разтревожи. Не свали поглед от нея нито за миг. Тя изглеждаше толкова поразително красива и интересна, че не му пукаше какво ще му каже, поне докато продължаваше да върви към него.

Точно преди да стигне до терасата тя облече една червена фланелка, която покри горната част на тялото й, но остави оголени краката.