Джон Кларксън - Хавайска жега

Той извади пистолета си, спусна ударника и го насочи към Лийлани.

— Няма ли да се подчиниш, кучко?

— Не.

Кий се усмихна и дръпна назад ударника на беретата. Кимна и каза на хората си:

— Това са глезотиите на войната, момчета. Когато ви кажа, ваши са. Всички, с изключение на тази. Тя е моя. Ще й поднеса нещо специално.

После огледа жените още веднъж. Те се чувстваха неловко. Уплашени. Смутени. Опитваха се да закрият телата си с ръце. Погледът на Кий се спря на младата хавайка.

Сетне отмести очи от нея, кимна на Лийлани и се приближи до момичето. Стъпките му бяха тихи. В едната си ръка държеше пистолета, насочен към тавана. С другата хвана девойката за брадичката и вдигна главата й.

— Казах ти да се съблечеш. Защо не го правиш?

— Не знам — смотолеви момичето.

— Не се ли гордееш с тялото си? Мислиш ли, че то е нещо, което трябва да се крие? Не знаеш ли, че прадедите ти не са носили дрехи? Погледни какви грозни дрехи си навлякла. Вдигни си ръцете.

Тя го погледна и бавно вдигна ръце. Той се вторачи в очите й, сякаш да й внуши страх.

После изхлузи широката й фланелка през главата.

— Махни онзи глупав сутиен.

Гърбът на момичето беше твърде широк, а ръцете — твърде дебели и момичето трябваше да смъкне сутиена от гърдите си и да го завърти, за да го разкопчее. Устните й се разтрепериха и тя започна неудържимо да плаче. Кий грабна сутиена от ръцете й и го хвърли на пода.

— Свали грозния си панталон.

Движенията на девойката станаха по-забързани и тя смъкна панталона заедно с бикините.

Кий сграбчи една от малките й гърди я стисна — толкова силно, че да й причини болка. Момичето затвори очи. По едрото й смугло лице започнаха да се стичат сълзи.

Кий хвана зърното й между палеца и показалеца си и стисна още по-силно. Девойката се преви на две. Той доближи уста до ухото й и заговори с дрезгав шепот. Никой в залата не разбра какво казва, но онези, които чуха гласа му, потрепериха от звука.

Сетне Кий пусна младата хавайка, завъртя я с лице към изхода и опря беретата в гърба й. Поведе момичето към вратата, поглеждайки Лийлани, когато мина покрай нея. Повечето заложници наведоха глави. Не го направиха само двама — Рейчъл Стийл и Лийлани.

Девлин подкара бързо към източния път и спря надалеч от ударената полицейска кола. Десетина местни жители се бяха насъбрали около автомобила и задаваха въпроси, на които никой не можеше да отговори.

Девлин слезе от маздата и чу първите полицейски сирени. Тули застана от другата страна на колата. След минута на пътя се появи колона от полицейски автомобили.

Девлин размаха ръце, за да ги спре, но хората на Кий изстреляха още една мина, която избухна на стотина метра от първата полицейска кола. Автомобилът спря, плъзгайки се встрани. Разнесе се хор от скърцащи спирачки и свирещи гуми, последван от трясък на блъскащи се коли. Първите две се удариха, но останалите успяха да спрат невредими.

— Тъпи копелета — измърмори Девлин.

След около три минути крясъци и смут Крофорд Олохана си проправи път през тълпата ченгета и започна да издава заповеди.

Девлин изчака, докато ченгетата се разпределиха, после се приближи до началника на полицията.

— Ти ли си Крофорд Олохана?

— Да. Кой си ти?

— Джак Девлин.

— Девлин? Ти беше с Нихики в нощта, когато го застреляха. Арестуван си.

— Не и днес.

— Какво?

— Ти се нуждаеш от сътрудничеството ми. Арестуваш ли ме, няма да мога да ти окажа съдействие.

Като повечето хавайци майорът беше едър мъж. Дори Девлин смяташе, че Олохана изглежда внушителен в полицейската си униформа. Началникът на полицията беше висок метър и деветдесет — почти колкото Девлин, но по-тежък от него. Беше толкова ядосан, че за секунда Девлин си помисли, че шефът на полицията ще го удари. Но Олохана свъси вежди, махна с ръка и каза:

— Добре. После ще се върнем към онази история. Какво, по дяволите, става тук?

— Сам Кий и хората му са превзели града. Имат армейски оръжия и заложници.

— Да му го начукам, шибано лайно — изсъска майорът.

— Ходихте ли в ранчото му?

— Да.

— Колко оръжия бяха останали в бараката?

— Не много.

— В такъв случай той разполага със страшно много боеприпаси.

Олохана се обърна и погледна към града.

— Убиха ли вече някого?

— Не знам, но в онзи камион на телефонната компания имаше шофьор.

— Мъртъв е — рече майорът, поглеждайки към камиона.

— И една от колите ви беше поразена, но вътре сякаш няма никой. Нямам представа къде са полицаите.